Днес, от 18 часа, започват протестни действия срещу липсата на правосъдие в България, несъстоялата се съдебна реформа и действията и бездействията на магистрати, които уронват престижа на юридическата професия. Недоволството от липсата на борба с огромната корупция по всички етажи на властта и на държавния и общински административен апарат и срастването на политици, магистрати, олигарси и организираните престъпни групи в ДОПГ /Държавна организирана престъпна група/, ще събере възмутените гражданите от три областни града – София, Пловдив и Варна в Марша за европейско правосъдие. Протестът под надслов: „Марш за европейско правосъдие!“ ще стартира в София от площад „Народно събрание“, в Пловдив от Копчетата пред  Община Пловдив и във Варна от площад „Независимост“ /пред сградата на Варненския окръжния съд/.

Гражданският марш за европейско правосъдие е организиран от Инициативата „Правосъдие за всеки“.

„Приятели и съмишленици,

Моментът е преломен! Държавата ни се разпада, овладяна от олигархията, която е превзела всички власти. Имаме парламент без реформаторски партии, правителство, което явно няма намерение да продължи съдебната реформа, и правосъден министър, който я обяви за приключена само преди година, призовават организаторите.

„Имаме Висш съдебен съвет, в чийто символ се превърнаха кървавите агнешки главички – еманация на страха и зависимостите от политиците и мафията. Всеки опит на независимите и почтени магистрати да повдигнат там въпросите за върховенството на правото или спазването на морала и закона се сблъсква или със стена от мълчание, или с водопад от хули, обиди и заплахи.
Вече имаме и опит за публично заклеймяване и може би дори за бъдещо отстраняване от поста на председателя на Върховния касационен съд само защото не следва линията на пълно подчиняване на Съда на Прокуроската воля!
Имаме главен прокурор, който се изявява като самодържец, недължащ отчет и обяснения никому и за нищо, а моделът „ЦУМ“ явно е новият символ на паралелната власт.
Имаме и президент, който явно не мисли, че има проблем в сенчестите контакти на висши магистрати и в заплахите към свободни медии!“, изразяват гражданската си позиция за справедливост от Инициатива „Правосъдие за всеки“ и припомнят: „До края на 2017 г. България трябва да изпълни 17 конкретни препоръки на Европейската комисия в областта на правосъдието, да избере новия състав на Висшия съдебен съвет и нов председател на Върховния административен съд.“

„От тези действия и избори зависи нашето европейско бъдеще, а оттам и бъдещето на нашите деца и внуци! Не се ли противопоставим сега, оставяме всичко в ръцете на олигархията и сенките на бившата Държавна сигурност, които вече си присвоиха държавата пряко!“, убедени са борците за свобода и правов ред.

От Инициатива „Правосъдие за всеки“ осъзнават, че в настоящата ситуация пътят пред техните идеи за радикална съдебна реформа е блокиран. Убедени са, че същата съдба ще сполети и всяко желание за промяна или съпротива срещу беззаконието в която и да е сфера, ако се засягат интереси на силните на деня. Затова  те призовават всички свободни граждани и активни граждански организации да се присъединят на 23 май от 18.00 ч. към Гражданския марш за европейско правосъдие. Изборът на дата не е случаен. „На 23 май е взривен в колата си до Палермо един от най-смелите борци срещу мафията в Италия – независимият прокурор Джовани Фалконе, станал символ на тази борба в световен мащаб. На 24 май е празникът на писмеността и словото – имаме какво да кажем и да изискаме от нашите държавници по тези два повода!“, споделят организаторите.

Нека защитим заедно демокрацията, свободата на словото и върховенството на правото. Да потвърдим европейската ни принадлежност и да поискаме истинска правосъдна реформа за независимо, ефективно и достъпно правосъдие, за държава на гражданите, а не на мафията!, апелират от „Правосъдие за всеки“.

Искам да знаете, че уж шеговитото издание на „Под игото“ с латински букви, всъщност има дългосрочна цел. Да се види, че е възможно на български да се пише с латиница.

Това наистина е така, реално може да се пише и с арабски букви ако искате. Въпросът е дали е правилно. Но това е типична първа „стъпка“ от „прозореца на Овертон“. Уж осмиваш нещо, но реално започваш да му прокарваш пътя. Неолибералното издателство „Жанет 45“ просто предава България, вероятно за пари. Фактът е, че „Под игото“ излезе на български, написано на латиница. След 1 година никой няма да помни, че е било шега, но ще има доказателство, че това е възможно.
Всъщност и на английски може да се пише на кирилица. Въпросът е къде ще победи пропагандата, и ще убие част от душевността на съответния народ…

За мен „Жанет 45“ са чисти еничари, и това че са по-добре прикрити, не ги прави по-малко еничари…

Добри Божилов

Авантаж по gudelnews.com

След 45 отказа за разсекретяване на „Стенограмата КТБ“ от страната на Президентството, изведнъж президентът Румен Радев провидя, че има огромен обществен интерес  и сметна, че стенограмите от срещите за КТБ, ПИБ и банковата система трябва да бъдат обявени. Трябва, но първо президентът иска да получи разрешение. От кого генерал Радев чака „зелена светлина“ – от Борисов, Пеевски и Цацаров ли?

В „Неделя 150“ по БНР Румен Радев заяви: „Ще настоявам стенограмата за КТБ да бъде обявена. Стенограмата има огромна обществена стойност, свързана с очакванията на хората“, като уточни, че е изпратил писма до всички участници в разговорите за КТБ за съгласие и, ако не отговорят до 26 май,  ще го приеме като мълчаливо съгласие.

Президентът Румен Радев пропуска една важна подробност – влязло е в сила съдебно решение, в което се посочва, че президентът трябва да направи публично достояние разговорите в Президентството при Плевнелиев, където се е обсъждала „банковата ваканция“, спасяването на ПИБ с държавни пари и умишленото фалиране на КТБ или да обжалва съдебното решение.

Румен Радев оправда отказите си относно „Стенограмата КТБ“ освен с „професионалната тайна“, която съдържала, но и с  „интересите на трети страни“. „Трети страни“ били действащи политици, чиито интереси можело да бъдат засегнати. Ами нали точно затова публикуването на въпросния документ е от огромно значение за хората – интересите на тези политици, действащи и към този момент, да бъдат засегнати. Общественият интерес е надделяващ пред частните интереси на шепа узурпатори на властта.

„За мен като президент това е един много сериозен етичен проблем – за доверието в президентската институция. Недопустимо е човек, който влиза в президентството, да се притеснява да говори. Ако тези хора имат притеснение, че след като напуснат президентството техните думи могат да бъдат публикувани, тогава президентството става една формална институция“, аргументира се президентът Радев.

Толкова за „ОЛИЦЕТВОРЕНИЕТО“ НА ЕДИНСТВОТО НА НАЦИЯТА.

Някога България се е хвалила с териториалните си разширения до три морета. Днес трябва да се срамува от триумвирата на сеньорите – „Три шкембета“.

Когато човек е гневен, е като обладан от зъл дух, каза социалният антрополог Харалан Александров
26- годишният Живко Кючуков от Бургас, който счупи тазобедрената става на възрастна жена на автобусна спирка май е бил обладан от демон. Това намекна социалният антрополог Харалан Александров. Той обясни в „Събуди се” по Нова телевизия, че когато човек е гневен, е като обладан от зъл дух.
Само за седмица три случая на непредизвикано насилие разтърсиха обществото. Жертви станаха две жени и един мъж. И докато все още е трудно да преглътнем кадрите, в които 26- годишен мъж си позволява да ритне с всичка сила 73-годишна жена, то от тях изпъква и нещо друго – безучастното поведение на свидетелите. Защо когато видим нещо нередно, в повечето случаи просто обръщаме глава на другата страна? Загубен ли е безвъзмездно общественият рефлекс за редно и нередно?
Агресия винаги е имало, въпросът е как тя се контролира, коментира Александров.
Според него агресивното поведение е вътре в нас и не е нужно да бъде предизвикано.
„Когато си гневен, си като обладан от демон. За упражняването на насилие трябва да има не само наказания, но и превенция”, заяви Александров.
Свидетелите на случилото се останали безучастни и само един от тях се съгласил да свидетелства пред полицията.
Социалният антрополог разказа, че веднъж е изпаднал в ситуацията да защитава по-слабия. Група момчета нападнали друго дете и той успял да го изгони като размахал чадър. „Ако те обаче бяха мъжаги, едва ли бих събрал смелост. В такива ситуации човек има две възможности: или бяга, или се бие. Сега всички разчитат на полицията, а ако такова нападение се бе случило преди, вероятно някой щеше да изкара шпага, за да защити жертвата“, каза още Харалан Александров.
За съжаление, в нашия модерен век мъжете са дефицит. Те или бият баби, или бягат като жени, когато някой луд тормози някого. А демони винаги ще има, защото обществото ни е лудо и бездушно.

Давам всичко, което имам, за финансирането на културни прояви, споделя председателят на Конфедерация на българските писатели
Бургаският писател Станислав Марашки получи в петък втора награда от хумористичния конкурс в Кубрат за фейлетона си „Реконструкция”. В интервю за в. „Компас“ той сравни хумористите с дървета, които вдишват отровния въглероден двуокис. Сатирикът се „храни” с уродливото в обществения ни живот, за да го преобразува в животворен и облагородяващ смях, каза председателят на Конфедерация на българските писатели. Той сподели, че дава всичко, което има, за финансирането на културни прояви. По време на Бургаски литературни дни – 2017, които Конфедерацията организира, дори е гладувал 25 дни. През цялото това време гладът не ми попречи, за да усещам постоянен прилив на сили, споделя той.
-Десетки литературни награди има в колекцията ви. Носител сте и на почетния знак и на Бургас, и на Министерството на културата „Златен век” за цялостен принос в развитието на българската култура, а тези дни се завърнахте от Кубрат с нов трофей от хумористичния конкурс. В града на Лили Иванова бяхте награден за фейлетона ви „Реконструкция”. Коя е най-ценната ви награда?
-Ще отговоря без излишна скромност: най-ценната ми награда е тази на Министерството на културата. Тя ми е скъпа с това, че възмездяваше цялостната ми творческа дейност, а не постиженията ми в един тясноспецифичен жанр. През 2014 година, когато получих почетния знак, същото отличие имаха Петко Бочаров, Маргарита Хранова, Александър Томов, Марин Кадиев, Атанас Свиленов и други знакови имена в българската култура. Всеки от тях беше надмогнал гилдийната или съюзна запалянковщина и се чувстваше част от голямата духовна територия, наречена България. Това се усети особено силно, когато на финала на церемонията зазвуча химнът „Върви, народе възродени!”. Банално е да се каже, че подобна награда задължава, но е действително така! Две години по-късно Бургас имаше отново повод за гордост: почетният знак „Печат на Симеон Велики” беше връчен и на създателя на най-популярните песенни хитове Стефан Диомов. Всъщност Марашки и Диомов са единствените творци от Бургас, получили това високо признание.
– А в Кубрат?
-Там получих втора награда за фейлетона си „Реконструкция”. Отнасям се към нея с респект, защото по правило в лудогорския градец премерват сили най-големите български сатирици и хумористи. В същото време я приемам и с някакво мъдро душевно равновесие, защото от една година за мен наградите не са вече онова, което бяха. Удовлетворението от тях вече не е задоволството на суетния автор, а мъдро съобразяване на председателя на КБП с ползотворния ефект, който би имала всяка моя награда за Конфедерацията на българските писатели. С други думи, „конкурсният” ми авторитет вече не е лична житейска самоцел, а инструмент за укрепване на най-динамично развиващата се писателска организация в страната. Има и друго: конкурсите не винаги са мерило за качество. Не е тайна, че в немалко случаи наградите се присъждат или на принципа на съюзната солидарност (когато членовете на журито са от един и същ писателски съюз с номинирания), или поради печеливша партийна принадлежност, или поради други извънлитературни съображения… Въпреки всичко, обаче, във всеки конкурс има и, както аз я наричам, „квота за можещи”. Оставям на времето да прецени дали моите награди са връчени в рамките на тази квота или по други съображения, след като никога не съм членувал в партия или в ортодоксалния Съюз на българските писатели, който излъчва журитата на повечето конкурси!
-Пошегувахте се в Кубрат, че имате, всъщност две награди…Какво имахте предвид?
-Това е специфична шега, която непосветени в живота на председателя на национален съюз трудно биха разбрали. Като председател аз се радвам на всяка награда, получена от член на Конфедерацията. Затова казах на Александър Щинков, който получи първа награда на конкурса, че неговата награда, всъщност е и моя, защото той е член на КБП.
-Известен сте като сатирик, поет, председател на Конфедерация на българските писатели, редактор на „Жажда“ и „Лик“, журналист от „Бургас днес“, бивш заместник-главен редактор на „Забранено за мъже“, пардон „Бургаска жена“, автор на песни, литературен критик, преводач, преподавател по френски език… Какво би добавил Станислав Марашки за себе си?
-Бих добавил „за протокола”, че водя хумористичната рубрика „Смях от близо и далеч” във в-к „Долина”, а заедно с Яница Станчева – пак в същия вестник – правим литературната страница „Конфедерацията на българските писатели – в проза и стих”. А всички тези дейности, които изброихте, са съзнателен избор. Те, всъщност, са ручеи, които се вливат в една и съща река: голямата и пълноводна река на хумора и сатирата. Няма чисти сатирици, нито хумористи. Хуморът се ражда от плодотворния сблъсък на противоположности и от специфичното художествено стиковане между тях. Нека си припомним само с колко противоположни дейности се е занимавал Чудомир, а на всичкото отгоре той съвсем не е най-тежкият случай! Ето защо охотата, с която редувам жанровете и професиите, е плод на осъзната необходимост. В известна степен това важи и за всички писатели, защото няма как да не познаваш онова, което описваш. Джек Лондон е свидетел и жив участник в златотърсаческите експедиции, които описва. Боян Биолчев стана обикновен работник в кръчма, за да опознае средата, в която се движат героите, за които му предстои да разкаже, а самият аз с огромно човешко любопитство работих някога като екскурзовод и дори усвоявах тайните на готварството, за да погледна света с очите на главния герой на моя бъдещ роман, който безнадеждно се опитва да намери продуктите за обяда, който трябва да поднесе на високопоставена особа.
– С писателите Ромен Ролан и Антон Чехов сте като астрологични братя. Родени сте на една и съща дата. Какво обаче в тази сбъркана епоха, когато ценностите отстъпват пред задника на Азис и крас(у)тата на Атанаска, движи перото ви?
-Веднъж вече казах в едно телевизионно интервю, че хумористите са като дърветата, които вдишват отровния въглероден двуокис и го връщат на атмосферата под формата на живителен кислород. По същия начин сатирикът се „храни” с уродливото в обществения ни живот, за да го преобразува в животворен и облагородяващ смях. Този отговор, обаче, даден преди 9 април 2016 (датата на учредяване на КПБ, б.а.), беше отговор на
средностатистическия писател Станислав Марашки, а не на председателя на Конфедерацията на българските писатели. Сега, когато ежедневно в моята работа се срещам с уникални личности от КБП, аз получавам друг импулс за творческите си усилия. Такъв пример за мен са писатели като Мариана Стоянова, Михаил Гавазов, Дими Борисова, Велико Огнев, Моника Атанасова, Валентина Панова, Александрина Шаханова, Галина Димитрова, Гергина Шльомская, Росица Копукова, Николай Пеняшки, Йорданка Радева, Сашо и Роси Савови… Спирам да изброявам, защото със сигурност ще пропусна някого. Всички тези творци са успели да съчетаят творчеството си с честна гражданска позиция, мощна иновативност, инициативност и алтруизъм. Те зареждат „духовната” ми батерия с неподозирана енергия, която не може да се сравни с нито един злободневен източник на сатирично вдъхновение. Но докато те са далеч, в Бургас живее и твори един човек с главно Ч, един човек, който винаги е бил до мен в отговорните мигове от моята председателска одисея. Това е художественият ръководител на театрална школа към ОДК –Бургас Атанасия Петрова. Тя, например, великолепно изпълни написания от мен сценарий за тематичната вечер „Приказните герои на Елена Гогова”, когато бях заставен от обстоятелствата да бъда в Кубрат, а не в Бургас. Но само това ли е …
– Помня, че г-жа Петрова беше до вас и тогава, когато връчвахте наградите от конкурса „Голямата книга на малкия град”- още едно ваше дело с епохален принос към българската култура…
-Благодаря ви, че ме подсетихте за това! След една тържествена церемония-спектакъл, която накара писатели от цялата страна да обикнат Бургас завинаги и да го нарекат „най-българският град”, аз публикувах във в-к „Бургас днес и утре” статия, в която благодарих на децата-актьори, подчертавайки, че са проявили зрелост, която не винаги е характерна дори за възрастен човек. Но всъщност сърцето на цялата тази феерия от актьорски превъплъщения беше не друг, а Атанасия Петрова! Такива хора ти дават сили да продължиш дори тогава, когато ти е най-сложно.
-Бардове са ми споделяли колко им е трудно в Бургас да организират дори двудневен фестивал. Стигна се до парадокса известни поети с китара да си плащат за хотел, за да не спят под звездите. Тази пролет обаче вие доказахте, че няма невъзможни неща. Бургаски литературни дни -2017, организирани от Конфедерация на българските писатели, бият рекорда по продължителност. Как успяхте да се справите с безпаричието, което е до болка познато на творците?
-Дано моят отговор не ви се стори пресилен, маниакален или, не дай си, Боже, неискрен! Въпреки легендите за моите доходи (един колега веднъж дори ме попита с искрено любопитство колко печеля на месец от Конфедерацията?!), жестоката истина е, че от периода на конкурса „Голямата книга на малкия град” живея на ръба на оцеляването. И това въпреки моите вече доказани мениджърски способности! Причината е, че давам всичко, което имам, за финансирането на културни прояви. Съгласно закона, едно дружество няма право да става дарител, ако няма повече приходи, отколкото разходи. Нищо, обаче, не може да попречи на едно физическо лице като мен да раздели на две последния си залък, за да го отдаде в полза на обществото. На същия принцип някога са събирани пари за строителството на църкви, читалища и войнишки паметници. Да, засега аз съм най-големият спонсор под формата на труд и средства за Конфедерацията, но в нея членуват и още много такива личности, които са готови да отдадат живота си за каузата на българската литература. Що се отнася конкретно до Бургаски литературни дни – 2017, по време на Дните аз прекарах период на двадесет и пет-дневно пълно лечебно гладуване, което остана незабелязано за публиката. И ако ме заподозрете, че нарочно съм предпочел периодът за провеждането му да съвпадне с периода на Литературните дни, за да имам средства за тях, няма да сгрешите. Аз действително предпочитах да заплатя труда на актьори, музиканти, певци и технически лица, отколкото да чревоугоднича. През цялото това време гладът не ми попречи, за да усещам постоянен прилив на сили и все по-ясно осъзнавах каква е била ролята на песента в онази запустяла мелница край Букурещ, когато Левски е учудвал Ботев със своята веселост… Моите „песни” в случая бяха всичките тези културни събития от календара на Дните, които ми даваха кураж и сили да продължа до край. Съжалявам, ако след този отговор съм загубил уважението ви, но това е истината. Друга няма.
-Да се говори за проблеми дни преди Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост е някак неестествено, но учителят у нас е превърнат в нещо средно между звероукротител и будител. Вие самият също сте бил преподавател. Какво трябва да се промени, за да си върнем духовността, която както писателят Ангел Хаджипопгеоргиев казва, носим още от времето преди потопа?
– Образованието днес вече не е онова, което беше. То отдавна вече е изнесено извън училището и тази тенденция все повече ще се задълбочава. Дори ще настъпи период, когато усвояването на знания по класическия начин ще бъде сведено до минимум, отстъпвайки място на самообразованието посредством мощните информационни технологии. Затова ролята и авторитетът на учителя закономерно ще намаляват, но в този победоносен поход на времето няма да има нищо трагично. И все пак на този етап ролята на учителя е водеща и тя, освен с финансови стимули, може да нарасне с цялостното и хармонично изграждане на личността на ученика, което може да стане и извън училището и то главно чрез литературата. Именно посредством нея, а не с помощта на някоя от точните науки, защото само художествената словесност, освен на въображение, учи и на морал. В този дух искам да подскажа, че с Бургаски литературни дни – 2017 ние от КПБ също дадохме своята лепта.
-В понеделник бившият министър Вежди Рашидов призна, че култура с 1% от брутния продукт, бюджет не се прави и докато говореше за подвига на Кристиан Кенов на Евровизия, намекна, че българин е нещо като диагноза за талант. Певецът е роден в Москва, но от „лошия генетичен материал“ е прието в нашата географска ширина да се появяват такива гении. Вярваш ли, че изкуството може да ни спаси, въпреки старанието на властта да ни затрие?
– Изкуството е само един от факторите. При това неговата положителна роля за формиране и опазване на национално съзнание не бива да се приема за абсолютна величина. Съвременните писатели, бидейки изправени пред предизвикателствата на човечеството като цяло, са принудени да действат като земляни, тоест като жители на цялата планета, а не само и единствено като фактори за опазване на народностния дух. Изкуството, естествено, също е мобилизирано да работи в тази посока.
-Захари Чернев изпълнява вашата песничка за картинната рамка. Имат ли българските писатели ореол?
– Да. Дори и най-посредственият писател днес има ореол, който времето тепърва ще утвърждава и преоткрива.