Близкият и Средният изток са раздирани от военни конфликти с глобални последствия, но през тази година там се очакват и избори, които както е известно, са характерен белег на демокрацията. Какви са възможностите в Иран и Ирак те да бъдат проведени свободно и без натиск, така че реално да отразяват волята на хората?
На първия проведен референдум в региона това не се случи. На 16 април Турция прие поправки в конституцията и гласува нови по-големи права на президента. Това беше направено при въведено извънредно положение в страната след опита за преврат от 16 юли миналата година и при много свидетелства за липса на свобода на словото, за арести без съд на журналисти, университетски преподаватели и офицери от армията. Самият изборен процес и резултатите от него бяха приети от наблюдателите за легитимни, но упреците са към предишните действия на управляващата партия остават. Дали Ердоган ще управлява демократично или по ориенталски ще разберем скоро. Първият и основен лакмус е дали ще бъде върнато смъртното наказание в страната.
Какво се случва в Иран? Там древният персийски народ с хилядолетна цивилизация и култура ще избира президент на 19 май. Самият изборен процес се провежда по класическия демократичен начин, т.е. с урни и бюлетини, и теоретично всеки може да кандидатства, но съществува институция, която пресява кандидатите. Те трябва да получат одобрение или неодобрение без никакви обяснения от Съвета на пазачите. Органът се състои от 12 юристи и духовници (специалисти в шиитската версия на исляма), от които половината се назначават от Върховния лидер. Днес и пожизнено в Ислямската република Иран, това е аятолах Али Хаменей, на 77 години. Според конституцията той е авторитетът, който взима основните решения за управлението на страната. Президентът, който се избира пряко, има по-ограничено влияние и дори понякога аятолахът се намесва и уволнява министрите му, когато прецени, че не се справят. Понякога тези намеси водят до конфликти, както се случи при втория мандат на Махмуд Ахмадинеджаб преди десетина години. Интересно е, че хардлайнерът прояви желание отново да управлява, но бе дисквалифициран от Съвета на пазачите.
Тази година от подадените повече от 1000 заявления на желаещи да участват в надпреварата, само 6 са допуснати. Т.к. законът изисква двете големи направления – реформисти и консерватори да участват само с един представител, то останалите допуснати в надпреварата участват като самостоятелни лица, макар че понякога, както и тази година, те са видни представители на двете течения в иранската политика. Кои са допуснатите и какви са шансовете им? Предизборната кампания започва на 28 април, но анализи на експертите последваха веднага след оповестяването на допуснатите кандидати.
За реформаторите, с най-големи шансове е досегашният президент Хасан Рохани. Допуснат е и неговият заместник, за който се предполага, че е подал документи само в случай, че Съветът на пазачите отхвърли настоящия му шеф. Повечето анализатори не допускат самостоятелна изява на резервния „играч“ на настоящия президент. Между другоно дъщото направи и Ахмадинеджаб, но и заместникът му бе дисквалифициран.
При предишния си мандат Хасан Рохани обеща по-висок стандарт на иранците, като резултат от падането на санкциите срещу развитието на иранската ядрена програма. За съжаление това не се случва, защото икономическия растеж е със слаби темпове. Очаква се сега да повтори посланията си.
За консерваторите – изненадата е кандидатурата на Ебрахим Раизи (на 56 години), близък приятел на Хаменей, за който се очакваше да бъде сред вероятните кандидати за бъдещ аятолах след смъртта на сегашния. Заема изключително отговорен пост – отговаря за фондацията с милионен капитал на името на Имам Реза (осмият от имамите според шиитското направление за 12-те имама, версията на исляма, която изповядва иранското население). Ебрахим Раизи няма политически опит и кампанията му тепърва предстои, но той вече критикува досегашното управление за слабите икономически резултати и съвсем не е привърженик на сделката за спирането на иранската ядрена програма. Неговите шансове срещу Рохани се оценяват като по-ниски предвид по-слабата му популярност в страната. Някои експерти дори очакват, че той може към края да оттегли кандидатурата си, за да не претърпи поражение, което ще навреди на бъдещата му кариера като вероятен Върховен лидер след Хаменей, за който се знае, че е болен и опериран от рак.
Другия представител на консерваторите, който кандидатства като независим, е настоящият кмет на Техеран Мохамад Халибаф. Наричат го вечния кандидат, защото това е третата надпревара, в която участва без успех.
Другите двама кандидати не са политици от голям калибър и нямат шансове срещу основните претенденти.
Най-вероятно Хасан Рохани ще спечели втория си мандат. От групата одобрени претенденти за президентския пост той няма силна конкуренция. Това на практика означава, че той е предпочетеният претендент от аятолах Али Хаменей, чието мнение е определящо за членовете на Съвета на пазачите.
Не се очаква голяма разлика нито във вътрешната, нито във външната политика, която биха провеждали двамата кандидати. Те разполагат с малка самостоятелност, рамките им са определени от аятоласите и няма големи различия в действията дори при предишните президенти. При тази политическа система и начин на управление на Ислямската република, духовниците са тези, които определят силно агресивната регионална политика, която е характерна за страната и която според мен ще продължи, който и от двамата кандидати да спечели. Намирам, че разликата ще бъде единствено в изразните им средства.
Например Махмуд Ахмадинеджаб, който е краен консерватор, бивш кмет на Техеран и командир от Революционната гвардия, си позволи по време на двата мандата на управление единствено сам да вземе решение за да изплаща помощи на социално слабите и то с цел да спечели тяхната подкрепа за избори. Но той използваше груба риторика и обидни изрази за Западната цивилизация и САЩ. При него инспекторите на МАЕЕ не бяха допускани до инсталациите, за да проверят какво количество уран се обогатява и до колко процента.
Хасан Рохани е по-мек в изразните средства, силно комуникативен и видимо убеден привърженик на сделката за иранската ядрена програма. Той обяснява чисто прагматично позициите си публично – че с падането на санкциите има надежда да се подобри икономическото състояние на иранците. Има много експерти, които определят политиката на Иран като лъжлива и твърдят, че само привидно е спряла ядрената програма. Особено в Израел. Тази сделка беше определена от президента Тръмп като „изключително губеща“, защото на практика не дава гаранции за намаляването на обогатяването на урана, а само го проточва във времето. Но страна в нея са още 6 правителства и затова администрацията на президента предпочита напоследък да анонсира, че ще засили едностранно санкциите към Иран, заради агресивната му политика в региона и грубите и обидни нападки към Запада и САЩ.
Ебрахим Раизи вероятно ще бъде по-рязък във външната политика. Той е известен в Иран с участието си в съдебна тричленка, издала смъртни присъди за разстрелване на недоволни в страната преди години. И много повече би му отивала задкулисната игра.
Решението как ще се управлява Иран принадлежи единствено на аятолах Хаменей.
Авантаж по http: bulgariaanalytica.org
Когато човек е гневен, е като обладан от зъл дух, каза социалният антрополог Харалан Александров
26- годишният Живко Кючуков от Бургас, който счупи тазобедрената става на възрастна жена на автобусна спирка май е бил обладан от демон. Това намекна социалният антрополог Харалан Александров. Той обясни в „Събуди се” по Нова телевизия, че когато човек е гневен, е като обладан от зъл дух.
Само за седмица три случая на непредизвикано насилие разтърсиха обществото. Жертви станаха две жени и един мъж. И докато все още е трудно да преглътнем кадрите, в които 26- годишен мъж си позволява да ритне с всичка сила 73-годишна жена, то от тях изпъква и нещо друго – безучастното поведение на свидетелите. Защо когато видим нещо нередно, в повечето случаи просто обръщаме глава на другата страна? Загубен ли е безвъзмездно общественият рефлекс за редно и нередно?
Агресия винаги е имало, въпросът е как тя се контролира, коментира Александров.
Според него агресивното поведение е вътре в нас и не е нужно да бъде предизвикано.
„Когато си гневен, си като обладан от демон. За упражняването на насилие трябва да има не само наказания, но и превенция”, заяви Александров.
Свидетелите на случилото се останали безучастни и само един от тях се съгласил да свидетелства пред полицията.
Социалният антрополог разказа, че веднъж е изпаднал в ситуацията да защитава по-слабия. Група момчета нападнали друго дете и той успял да го изгони като размахал чадър. „Ако те обаче бяха мъжаги, едва ли бих събрал смелост. В такива ситуации човек има две възможности: или бяга, или се бие. Сега всички разчитат на полицията, а ако такова нападение се бе случило преди, вероятно някой щеше да изкара шпага, за да защити жертвата“, каза още Харалан Александров.
За съжаление, в нашия модерен век мъжете са дефицит. Те или бият баби, или бягат като жени, когато някой луд тормози някого. А демони винаги ще има, защото обществото ни е лудо и бездушно.
Давам всичко, което имам, за финансирането на културни прояви, споделя председателят на Конфедерация на българските писатели
Бургаският писател Станислав Марашки получи в петък втора награда от хумористичния конкурс в Кубрат за фейлетона си „Реконструкция”. В интервю за в. „Компас“ той сравни хумористите с дървета, които вдишват отровния въглероден двуокис. Сатирикът се „храни” с уродливото в обществения ни живот, за да го преобразува в животворен и облагородяващ смях, каза председателят на Конфедерация на българските писатели. Той сподели, че дава всичко, което има, за финансирането на културни прояви. По време на Бургаски литературни дни – 2017, които Конфедерацията организира, дори е гладувал 25 дни. През цялото това време гладът не ми попречи, за да усещам постоянен прилив на сили, споделя той.
-Десетки литературни награди има в колекцията ви. Носител сте и на почетния знак и на Бургас, и на Министерството на културата „Златен век” за цялостен принос в развитието на българската култура, а тези дни се завърнахте от Кубрат с нов трофей от хумористичния конкурс. В града на Лили Иванова бяхте награден за фейлетона ви „Реконструкция”. Коя е най-ценната ви награда?
-Ще отговоря без излишна скромност: най-ценната ми награда е тази на Министерството на културата. Тя ми е скъпа с това, че възмездяваше цялостната ми творческа дейност, а не постиженията ми в един тясноспецифичен жанр. През 2014 година, когато получих почетния знак, същото отличие имаха Петко Бочаров, Маргарита Хранова, Александър Томов, Марин Кадиев, Атанас Свиленов и други знакови имена в българската култура. Всеки от тях беше надмогнал гилдийната или съюзна запалянковщина и се чувстваше част от голямата духовна територия, наречена България. Това се усети особено силно, когато на финала на церемонията зазвуча химнът „Върви, народе възродени!”. Банално е да се каже, че подобна награда задължава, но е действително така! Две години по-късно Бургас имаше отново повод за гордост: почетният знак „Печат на Симеон Велики” беше връчен и на създателя на най-популярните песенни хитове Стефан Диомов. Всъщност Марашки и Диомов са единствените творци от Бургас, получили това високо признание.
– А в Кубрат?
-Там получих втора награда за фейлетона си „Реконструкция”. Отнасям се към нея с респект, защото по правило в лудогорския градец премерват сили най-големите български сатирици и хумористи. В същото време я приемам и с някакво мъдро душевно равновесие, защото от една година за мен наградите не са вече онова, което бяха. Удовлетворението от тях вече не е задоволството на суетния автор, а мъдро съобразяване на председателя на КБП с ползотворния ефект, който би имала всяка моя награда за Конфедерацията на българските писатели. С други думи, „конкурсният” ми авторитет вече не е лична житейска самоцел, а инструмент за укрепване на най-динамично развиващата се писателска организация в страната. Има и друго: конкурсите не винаги са мерило за качество. Не е тайна, че в немалко случаи наградите се присъждат или на принципа на съюзната солидарност (когато членовете на журито са от един и същ писателски съюз с номинирания), или поради печеливша партийна принадлежност, или поради други извънлитературни съображения… Въпреки всичко, обаче, във всеки конкурс има и, както аз я наричам, „квота за можещи”. Оставям на времето да прецени дали моите награди са връчени в рамките на тази квота или по други съображения, след като никога не съм членувал в партия или в ортодоксалния Съюз на българските писатели, който излъчва журитата на повечето конкурси!
-Пошегувахте се в Кубрат, че имате, всъщност две награди…Какво имахте предвид?
-Това е специфична шега, която непосветени в живота на председателя на национален съюз трудно биха разбрали. Като председател аз се радвам на всяка награда, получена от член на Конфедерацията. Затова казах на Александър Щинков, който получи първа награда на конкурса, че неговата награда, всъщност е и моя, защото той е член на КБП.
-Известен сте като сатирик, поет, председател на Конфедерация на българските писатели, редактор на „Жажда“ и „Лик“, журналист от „Бургас днес“, бивш заместник-главен редактор на „Забранено за мъже“, пардон „Бургаска жена“, автор на песни, литературен критик, преводач, преподавател по френски език… Какво би добавил Станислав Марашки за себе си?
-Бих добавил „за протокола”, че водя хумористичната рубрика „Смях от близо и далеч” във в-к „Долина”, а заедно с Яница Станчева – пак в същия вестник – правим литературната страница „Конфедерацията на българските писатели – в проза и стих”. А всички тези дейности, които изброихте, са съзнателен избор. Те, всъщност, са ручеи, които се вливат в една и съща река: голямата и пълноводна река на хумора и сатирата. Няма чисти сатирици, нито хумористи. Хуморът се ражда от плодотворния сблъсък на противоположности и от специфичното художествено стиковане между тях. Нека си припомним само с колко противоположни дейности се е занимавал Чудомир, а на всичкото отгоре той съвсем не е най-тежкият случай! Ето защо охотата, с която редувам жанровете и професиите, е плод на осъзната необходимост. В известна степен това важи и за всички писатели, защото няма как да не познаваш онова, което описваш. Джек Лондон е свидетел и жив участник в златотърсаческите експедиции, които описва. Боян Биолчев стана обикновен работник в кръчма, за да опознае средата, в която се движат героите, за които му предстои да разкаже, а самият аз с огромно човешко любопитство работих някога като екскурзовод и дори усвоявах тайните на готварството, за да погледна света с очите на главния герой на моя бъдещ роман, който безнадеждно се опитва да намери продуктите за обяда, който трябва да поднесе на високопоставена особа.
– С писателите Ромен Ролан и Антон Чехов сте като астрологични братя. Родени сте на една и съща дата. Какво обаче в тази сбъркана епоха, когато ценностите отстъпват пред задника на Азис и крас(у)тата на Атанаска, движи перото ви?
-Веднъж вече казах в едно телевизионно интервю, че хумористите са като дърветата, които вдишват отровния въглероден двуокис и го връщат на атмосферата под формата на живителен кислород. По същия начин сатирикът се „храни” с уродливото в обществения ни живот, за да го преобразува в животворен и облагородяващ смях. Този отговор, обаче, даден преди 9 април 2016 (датата на учредяване на КПБ, б.а.), беше отговор на
средностатистическия писател Станислав Марашки, а не на председателя на Конфедерацията на българските писатели. Сега, когато ежедневно в моята работа се срещам с уникални личности от КБП, аз получавам друг импулс за творческите си усилия. Такъв пример за мен са писатели като Мариана Стоянова, Михаил Гавазов, Дими Борисова, Велико Огнев, Моника Атанасова, Валентина Панова, Александрина Шаханова, Галина Димитрова, Гергина Шльомская, Росица Копукова, Николай Пеняшки, Йорданка Радева, Сашо и Роси Савови… Спирам да изброявам, защото със сигурност ще пропусна някого. Всички тези творци са успели да съчетаят творчеството си с честна гражданска позиция, мощна иновативност, инициативност и алтруизъм. Те зареждат „духовната” ми батерия с неподозирана енергия, която не може да се сравни с нито един злободневен източник на сатирично вдъхновение. Но докато те са далеч, в Бургас живее и твори един човек с главно Ч, един човек, който винаги е бил до мен в отговорните мигове от моята председателска одисея. Това е художественият ръководител на театрална школа към ОДК –Бургас Атанасия Петрова. Тя, например, великолепно изпълни написания от мен сценарий за тематичната вечер „Приказните герои на Елена Гогова”, когато бях заставен от обстоятелствата да бъда в Кубрат, а не в Бургас. Но само това ли е …
– Помня, че г-жа Петрова беше до вас и тогава, когато връчвахте наградите от конкурса „Голямата книга на малкия град”- още едно ваше дело с епохален принос към българската култура…
-Благодаря ви, че ме подсетихте за това! След една тържествена церемония-спектакъл, която накара писатели от цялата страна да обикнат Бургас завинаги и да го нарекат „най-българският град”, аз публикувах във в-к „Бургас днес и утре” статия, в която благодарих на децата-актьори, подчертавайки, че са проявили зрелост, която не винаги е характерна дори за възрастен човек. Но всъщност сърцето на цялата тази феерия от актьорски превъплъщения беше не друг, а Атанасия Петрова! Такива хора ти дават сили да продължиш дори тогава, когато ти е най-сложно.
-Бардове са ми споделяли колко им е трудно в Бургас да организират дори двудневен фестивал. Стигна се до парадокса известни поети с китара да си плащат за хотел, за да не спят под звездите. Тази пролет обаче вие доказахте, че няма невъзможни неща. Бургаски литературни дни -2017, организирани от Конфедерация на българските писатели, бият рекорда по продължителност. Как успяхте да се справите с безпаричието, което е до болка познато на творците?
-Дано моят отговор не ви се стори пресилен, маниакален или, не дай си, Боже, неискрен! Въпреки легендите за моите доходи (един колега веднъж дори ме попита с искрено любопитство колко печеля на месец от Конфедерацията?!), жестоката истина е, че от периода на конкурса „Голямата книга на малкия град” живея на ръба на оцеляването. И това въпреки моите вече доказани мениджърски способности! Причината е, че давам всичко, което имам, за финансирането на културни прояви. Съгласно закона, едно дружество няма право да става дарител, ако няма повече приходи, отколкото разходи. Нищо, обаче, не може да попречи на едно физическо лице като мен да раздели на две последния си залък, за да го отдаде в полза на обществото. На същия принцип някога са събирани пари за строителството на църкви, читалища и войнишки паметници. Да, засега аз съм най-големият спонсор под формата на труд и средства за Конфедерацията, но в нея членуват и още много такива личности, които са готови да отдадат живота си за каузата на българската литература. Що се отнася конкретно до Бургаски литературни дни – 2017, по време на Дните аз прекарах период на двадесет и пет-дневно пълно лечебно гладуване, което остана незабелязано за публиката. И ако ме заподозрете, че нарочно съм предпочел периодът за провеждането му да съвпадне с периода на Литературните дни, за да имам средства за тях, няма да сгрешите. Аз действително предпочитах да заплатя труда на актьори, музиканти, певци и технически лица, отколкото да чревоугоднича. През цялото това време гладът не ми попречи, за да усещам постоянен прилив на сили и все по-ясно осъзнавах каква е била ролята на песента в онази запустяла мелница край Букурещ, когато Левски е учудвал Ботев със своята веселост… Моите „песни” в случая бяха всичките тези културни събития от календара на Дните, които ми даваха кураж и сили да продължа до край. Съжалявам, ако след този отговор съм загубил уважението ви, но това е истината. Друга няма.
-Да се говори за проблеми дни преди Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост е някак неестествено, но учителят у нас е превърнат в нещо средно между звероукротител и будител. Вие самият също сте бил преподавател. Какво трябва да се промени, за да си върнем духовността, която както писателят Ангел Хаджипопгеоргиев казва, носим още от времето преди потопа?
– Образованието днес вече не е онова, което беше. То отдавна вече е изнесено извън училището и тази тенденция все повече ще се задълбочава. Дори ще настъпи период, когато усвояването на знания по класическия начин ще бъде сведено до минимум, отстъпвайки място на самообразованието посредством мощните информационни технологии. Затова ролята и авторитетът на учителя закономерно ще намаляват, но в този победоносен поход на времето няма да има нищо трагично. И все пак на този етап ролята на учителя е водеща и тя, освен с финансови стимули, може да нарасне с цялостното и хармонично изграждане на личността на ученика, което може да стане и извън училището и то главно чрез литературата. Именно посредством нея, а не с помощта на някоя от точните науки, защото само художествената словесност, освен на въображение, учи и на морал. В този дух искам да подскажа, че с Бургаски литературни дни – 2017 ние от КПБ също дадохме своята лепта.
-В понеделник бившият министър Вежди Рашидов призна, че култура с 1% от брутния продукт, бюджет не се прави и докато говореше за подвига на Кристиан Кенов на Евровизия, намекна, че българин е нещо като диагноза за талант. Певецът е роден в Москва, но от „лошия генетичен материал“ е прието в нашата географска ширина да се появяват такива гении. Вярваш ли, че изкуството може да ни спаси, въпреки старанието на властта да ни затрие?
– Изкуството е само един от факторите. При това неговата положителна роля за формиране и опазване на национално съзнание не бива да се приема за абсолютна величина. Съвременните писатели, бидейки изправени пред предизвикателствата на човечеството като цяло, са принудени да действат като земляни, тоест като жители на цялата планета, а не само и единствено като фактори за опазване на народностния дух. Изкуството, естествено, също е мобилизирано да работи в тази посока.
-Захари Чернев изпълнява вашата песничка за картинната рамка. Имат ли българските писатели ореол?
– Да. Дори и най-посредственият писател днес има ореол, който времето тепърва ще утвърждава и преоткрива.
Atanas Rusev
В продължение на 3 денонощия, морето изхвърля на плаж Корал стекове с най-вероятно контрабандни цигари. Човек от сдружението веднага е отишъл лично и е сигнализирал на патрула на Гранична полиция, седящ на моста след Китен на р. Караагач. Отговорът е бил: „Ще проверим“. Не вярвам някой да е проверил каквото и да било. Очевидно морето пред нас се използва освен за незаконен улов на калкан и убийство на малки бебета делфинчета… и за контрабанда, и за какво ли още не. Това е нашата държава, в която държавните институции толерират и прикриват всичко това, с бездействието си!!! Моля разпространете, защото на мен лично вече ми писна да търся „компетентните органи“…
Явно и новоназначеният шеф на митниците и бивш главен секретар на МВР Георги Костов си почива още преди да почне да се „бори“ с контрабандата, а тя борбата там е като свиня с тиква …
Свободен автор – Философът
Пред съдиите биячът на възрастни жени казал, че съжалява за нападението
26-годишният Живко Кючуков, който строши с ритник тазобедрената става на 72-годишна жена на автобусна спирка в Бургас, е обяснил, че я е нападнал, защото го подразнила с лош поглед. Това каза неговият адвокат Благой Петров пред камерата на Нова телевизия. Мъжът, който си е регистрирал профил в социалните мрежи с ник Живко Изрода, остава в ареста за постоянно. В съдебната зала той обясни, че съжалява за действията си.
Въпреки медицинското си досие, в момента на нападението мъжът е осъзнавал какво прави, решиха експерти.
„Той е вменяем. В момента се намира в терапевтична ремисия“, каза прокурорът Христо Колев.
Нападението стана на 9 май. Според свидетели, Виолета Караджова не е предизвикала с нищо агресията, проявена от Кючуков. След удара, който получава, тя е настанена в болница със счупване на тазобедрената кост.
Нападателят разказал пред свои близки, че след първоначално разменените реплики между него и възрастната жена, тя започнала да го коментира с останалите баби на спирката. Именно затова той я изритал в гръб.
Имаше съмнения относно това дали Кючуков е психически здрав, но експерти излязоха със заключение, че е вменяем и може да бъде съден.
Нападението над възрастната жена на спирката се случва два месеца след като обвиняемият приключва лечение в психиатрична клиника с диагноза параноидна шизофрения. Именно заради заболяването му, защитата настоя съдът да нареди настаняването му в специализирано заведение. Магистратите обаче не се съобразиха с това искане.
