Ilian Vassilev

Тъй като Борисов се мисли, че е впечатлил някого на Запад и че номерата му минават леко тук – връзката между контрабандата и корупция е пряка. Именно корупцията е обяснението защо при толкова много „хваната“ контрабанда, няма нито един осъден и купища обвинени.
А да се говори за контрабанда без Пеевски и Булгартабак е като говориш за опера без да споменеш Верди.

Фейсбук

Транспортният министър кара моторна шейна, услужливо предоставена му от крупен бизнесмен в транспортния бизнес – с хиляди камиони. Който има нужда от услугите на министъра за ТИР карнетите. И те си знаят за още какви други услуги. Бизнесменът се вози с Ролс-Ройс, ей така. Защото е приятел на министъра и бизнесът му върви по масло. Няма лошо, ако е законно. Но е нечистоплътно.

На Боровец се дават шейни под наем. С инструктаж и водачи. Е, не са толкова мощни, та да впечатлят министъра. Но досега не си спомням за инциденти.
Присъстват и други лица от управляващата коалиция (от Атака, примерно), които са свидетели в какво състояние водачът се е качил на шейната. И дали е имало каски и пр.
Доста конфликти на интереси като сбирка ми звучи тази компания.
Но само това да беше.
С риск да ме намразят приятелите заради детето, за което искрено съчувствам на съпругата, но, ако министърът е бил пиян, а дори и да не е бил, такова дело не може да върви със заключението, че виновна е неравност по пътя.

За първи път в съдебната практика ще ни представите транспортно престъпление с причинена смърт за нещастен случай. Без да е установена повреда на машината. Това е гавра.

Засрамете се малко! И за журналистите важи. При нещастен случай няма виновни, затова го бутат делото натам. Този случай е нещастен от емоционална гледна точка заради съболезнованията към детето,
Но от правна гледна точка е престъпление поради непредпазливост. При което е причинена смърт. Това пише в НК..

Всичко възможно се прави да не се търси истината, защото бащата бил министър и бил уязвим политически, а трябвало да уважим скръбта на семейството. Даже някои медии пишат, че е един от най-успешните министри. Какво означава?! Недосегаемост?!
Демек, да го оневиним заради скръбта. И да остане министър.
Това ли са ви крокодилските сълзи за дете на четири години?! И неговите интереси, погубен живот заради бащино малоумие, кой ще защити?! За да оцелее баща му като министър?!
Егати и цената! Обществото трябва да се е побъркало: пренебрегвайки душата на това детенце за бащината кариера.

На всеки може да се случи, казват някои. Да, на всеки. Но всеки ще си носи отговорност. Без подобни изключения.

Разбира се, дълбоко съболезнование за детето. Но точно политическата корупция се опитва да прикрие истината. И поругава паметта му.
Съболезнованията са едно, законът е ясен.
Причинена е смърт по непредпазливост. Карано е с несъобразена скорост. Иначе, неравностите по горски път са обичайни. Какво друго да има на горски път?!
Ако има алкохол, това е квалифициращ признак..
Ако не е взета алкохолна проба, уволнение за следователя и ченгетата.
И дори заради скръбта на виновния, няма начин да има оневиняване.
Детето е негово, но това не означава, че може да разполага с живота му.
Иначе правото е мъртво в тази държава.

А сега нека започне плюенето.

Утре, когато баща причини същото на семейството си с автомобил, но не е министър, ще го съсипете. Но няма разлика. Или има…?!

P.S. Май току що им дадох вариант да измислят повреда на шейната.
Ивайло, послушай ме. Министър не можеш да останеш. Спаси, ако можеш семейството. Ако ти простят.

Богомил Бонев

Georgi Borisov Georgiev

ВАЖНО!
Подкрепете ни и помогнете да защитим живота на един достоен и смел човек, както и живота на семейството му.
След последните разкрития , които Бойко Атанасов направи в предаването на Сашо Диков в ефира на BIT, БОЕЦ считаме, че живота му, както и този на близките му е поставен в опасност. Атанасов изнесе факти и документи за срамни и престъпни споразумения на прокурори с организирани престъпни групи и разтваряне на чадър над извършители на данъчни прстъпления за огромни суми. Следователя разказа за упражнения върху него натиск след предишното му участие в предаването на Luba Kulezich . Атаките и нападнията над следовател Бойко Атанасов не са от вчера, те започнаха след направените от него разкрития пред Биволъ за шпицкомандите в прокуратурата. Цялата репресивна мощ на прокурорската машина на Цацаров е стоварена върху него. Атанасов не се пречупи и не се предаде, а като магистрат продължи своята битка срещу мафията и корупцията вътре в системата.
БОЕЦ знаем от личен опит на какво е способна мафията. Знаем, че прокуратурата е превърната в мутренска бригада за изпълнение на мокрите поръчки на своите господари Пеевски и Борисов. Знаем, че освен през институциите те са способни да „ударят“ нароченият от тях човек по всякаъв начин за да му затворят устата и да не позволят да бъде заплашена тяхната власт, както и да не се разкрива степента на мафиотизиране и зависимост на прокуратурата, корупционните схеми и превземането на държавата и нейните институции от шепа олигарси, ченгета и техните слуги.
БОЕЦ ще изпратим сигнали до шефа на ДАНС, главният секретар на МВР и шефа на НСО, в които ще представим своите опасения и ще изискваме от тях, като съставляващи Комисията за определяне на лицата за държавна охрана, да вземат решение за осигуряване охрана от НСО на следовател Бойко Атанасов и семейството му.
През годините НСО бе известна, като личната охранителна гвардия на управляващата мафия и близки до нея хора. Десетки милиони са изхарчени за охраната на Доган, Местан, Пеевски, Цветанов, Цацаров, Борисов и тн. И днес с държавни пари продължава да се осигурява денонощна охрана на Доган и Пеевски, без обществото да знае ЗАЩО И НА КАКВО ОСНОВАНИЕ се прави това.
Със своят сигнал БОЕЦ ще дадем възможност на НСО да оправдае поне в минимална степен огромният си бюджет и да защити и осигури охрана на поне един важен и ценен за обществото човек.
Знаейки как работи системата вероятно ще се наложи да инициираме и кампания в защита на Бойко Атанасов за да принудим институциите да ни чуят и тогава ще разчитаме на подкрепата на всеки българин ценящ честните и говорещи Истината хора.
СПОДЕЛЕТЕ И ПОДКРЕПЕТЕ.
#БОЕЦсрещуМАФИЯТА

Фейсбук

На фона на растящи цени на ток, вода, храни, застраховка „Гражданска отговорност” поскъпва, предупреждават експерти.
Средната цена на застраховката в момента е 187 лева, но според застрахователните компании тя ще върви нагоре и още от този месец тя се повишава с между 10 и 18 лева.
Причината, според работещите в бранша, са европейските стандарти, които искат милиони евро гаранции от измислените наши застрахователи, които нередовно покриват щети в чужбина.

Всичко отново се стоварва върху главата на потребителя, както и „хубавите“ пътища в родината, но … Това е стабилност и това е справедливост в една страна на кривото огледало …

Свободен автор – Философът

Четири снимки за малко известната поетеса от Поморие Весела Страшимирова. Една паметна плоча… три различни къщи, на които е стояла.

Дълги години беше на стената на Филипакиевата къща и аз бях с убеждението, че това е родният и дом, където в началото на миналия век е живяло семейството на анхиалския кмет Страшимир Георгиев хаджи Рашев (Весела е най-голямата му дъщеря). През последните години къщата пустееше, имота го закупи Манца и построи там хотел Олимп/Парос. Много ме беше яд, че паметната плоча не я поставиха на предишното и място. След известно време я виждам много по-нагоре по бул. „Яворов“, на стена пред частен хотел „Панорама“, до интерхотел „Поморие“. И накрая „за капак“ моят приятел Драгой ми припомни, че много отдавна (когато сме били деца) плочата е стояла на къща, която се е намирала в горния край на паркинга пред интерхотел „Поморие“ (вероятно на улица „Хр. Ботев“).

Някой ще каже – Какво от това, нали и днес плочата я има? Има я, да, ама дава ли ни достоверна историческа информация? Къде е бил истинския дом на поетесата Весела Страшимирова и на семейството на един от най-успешните поморийски кметове? Така ли се съхранява културно-историческата памет на нашия град?

Ех Поморие, Поморие . Град древен, с 25 вековна история… 

Малко информация за хората, които за първи път чуват името на поморийката Весела Страшимирова. Тя е
най-голяма дъщеря на известния и много допринесал за развитието на града ни кмет Страшимир Георгиев хаджи Рашев (4 успешни мандата през периода 1912 – 1927 год.). „Освен с утоляването на жаждата на Анхиало, Страшимир Георгиев е запомнен като голям приятел на артисти, поети и художници. Обичайно било по това време, по негова покана в града да гостуват театрални групи от цялата страна. Богатата душевност и поетичност на Страшимир Георгиев избуява в неговата първа дъщеря – поетесата Весела Страшимирова. Нейният принос в българската литература не е изследван достатъчно. Ирен Иванчева я нарича „първата маринистка в нашата литература“. Дебютът е „Крайморски песни“ и излиза през 1941 г.. Втората й стихосбирка „Море и любов“ е определена като „феномен за творческо възстановяване след огромен отрязък от време…“ Поетесата Весела Страшимирова е част от духовната памет на Поморие. Още с първата си книга „Целувка на вълните“ тя привлича вниманието на литературната критика в България и печели престижни награди. Авторка е на няколко книги със стихове, разкази и документални изследвания за преображенските войводи Георги Кондолов и капитан Стамат Икономов. Според български критици, тя е първата писателска – маринистка в историята на нашата литература.“

В  стар брой на в. „Вечерни новини“ от 4 октомври 1963 год. открих публикуван разказа на Весела Страшимирова „Яворови скали“ – поетично-романтичен разказ за пристигането на Яворов в Анхиало, в началото на септември 1899 год. Интересен е да се прочете, затова ще ви го предоставя и като текст…

Яворови скали

Файтонът спря до едно самотно ханче сред полето. Пътниците бяха посрещнати от бодър, засмян старец. Той бързо им приготви кафе. После се обърна към най-младия, потупа го бащински по рамото и запита:
– Ти не си тукашен. По каква работа насам?
– По служба – отговори въздържано мургавият момък.
– Аха, по служба. Че много си млад. . . Ще видиш нашия градец. Ех, понякога лудото море от север, откъм нос Емине, прескача сета*, залива пътя и се съединява с морето от юг. И случва се – замръкнеш на полуостров, а осъмнеш на остров. Ни поща, ни вестници, ни писма – и той се разсмя весело, добродушно. – А заживееш ли край морето, ще го обикнеш и никога няма да го забравиш. То е като първата любов. Засяда е сърцето завинаги.
Момъкът учудено се вгледа в него. Зелените очи на стареца бяха сега тъжни. За какво се е замислил той? Прилича на скандинавец, на русин-богатир със сърце на поет. . .
Момъкът протегна за сбогом ръка. Старикът я раздруса юнашки и се провикна:
– На добър час и успех в службата! – После се обърна от прага към всички и повтори: – На добър час!
Коларят замахна с камшика и конете полетяха по шосето.
Момъкът погледна назад. Ханчето се губеше самотно сред полето. Старецът още стоеше на прага. . . И младият пътник размаха шапката си.
Насреща се зададе керван от каруци, натоварени с морска сол. Пътят навлезе в лозя, натежали от тъмночервени и кехлибарени гроздове. След един час файтонът се спусна по стръмнина. Коларят едва задържаше конете. Пред очите на младия пътник се откри прекрасна гледка. Дълбоко в морето се врязваше тесен полуостров. Червенееха се покриви. Между тях зеленееха дървета. Високо към небето се издигаше стрелата на минарето. Две стройни църковни кули превръщаха градеца в средновековен замък, изплувал из морския простор като старинна приказка. От дясната страна на пътя се простираше тихият залив, огрян от залязващото слънце. Отляво се редяха солниците. Във водата на техните квадрати се отразяваше розовото вечерно небе. Купища сол, подобни на палатки, се белееха между тях.
Момъкът се взираше на север към Емине. Та това ли синьо, спокойно море, ширнало се зад солниците, наричаха „лудо“?
Но в следния миг друго привлече погледа му. От двете страни на пътя като древни великани размахваха крилете си няколко ветрени мелници. Стори му се, че това е поздрав за него. И за пръв път, откакто бе напуснал родния си град, по устните му пробяга усмивка.
Файтонът наближаваше градеца. Момъкът се обърна назад. В облак от златен прах, натежал над пътя, се точеше върволица от каруци. Лозарите се прибираха дома. Слънцето беше спряло над хоризонта, сякаш и то се наслаждаваше на тоя час, с който завършваше трудовият ден. Всичко гореше в огнено сияние. Дори купищата сол и изкърпените платна на мелниците изглеждаха розови.
Колата затрополи по градския калдъръм и спря пред една жълта двуетажна сграда. Над широко отворените порти се четеше надпис: „Хан Черно море“.
След вечеря момъкът се запъти към телеграфопощенската станция. Началникът, трийсетгодишен русокос мъж, го посрещна сърдечно. Той приличаше повече на артист, отколкото на пощенски чиновник.
– А-а, новият телеграфист? Ех, малко ще ви е трудно отначало. Шепа българска интелигенция сме тук: двама лекари, учителите, банковите чиновници.
Когато момъкът излезе от пощата, газените фенери вече бяха запалени. Той продължи по главната улица. Мина край джамията, край дюкяни и къщи, стрехите на които на места се допираха. Изведнаж се спря поразен. Пред него се издигаше величествен старинен храм. Дворът беше ограден с висок зид и беше засенчен от акации. От двете страни на портата светеха фенери. Към храма водеха стъпала от бял мрамор. Над акациите, над съседните къщи, високо в звездното небе, се извишаваха две стройни кули като ръце, устремени към безкрая. . .
– Храм на богинята на любовта – помисли момъкът. – Той не навява християнско смирение, а говори за красотата на живота, който трябва и може да се живее тук долу на земята.
Звуци на полка долетяха до слуха му и той продължи нагоре по пътя. Излезе пред ярко осветлено казино. Под навеса, около масите, покрити с бели покривки, седяха мъже и жени. Лъкът на цигуларя бягаше светкавично по струните, догонван от мандолините и китарите на румънските свирачи. Звуците на полката се носеха като безгрижно ято птици и се разтапяха над морето в звездната нощ. Лъхна го силен парфюм. Момъкът се обърна: приближаваше се хубава жена, придружена от млад мъж. Жената придържаше с дясната си ръка полата на дългата си копринена рокля, под чийто ръб се подаваше краят на облак от белоснежни дантели. На главата й върху черните буйни коси, завити на кок, с една игла бе прикрепена шапка, прилична на кошничка с цветя.
Жената усети тежкия, почти осезаем поглед и се обърна. Тя видя висок, леко приведен момък, скромно облечен. Но какъв огън пламтеше в черните му очи! В една стотна от секундата погледът й се кръстоса с неговия, задържа се. Тя забави крачките си и като се усмихна, каза на гръцки:
– Пос ми глепи! Та ме фай!**
Познат глас го стресна:
– А-а, тука ли сте? Хайде да влезем. Там е нашата компания.
Беше началникът на пощата. Той сочеше към една дълга маса, заобиколена от млади хора.
– Уморен съм – смутено отвърна момъкът и тръгна надолу по булеварда.
Мисълта му неволно се върна към хубавата жена. Та тя беше истинска морска сирена! Как ли се казва? Корина, Калиопа, Клеопатра, Касандра, Корнелия. . . Да, да . . . Калиопа. Музика на името, музика на очите.
Той се спря край един зид, оградил дълго едноетажно здание с високи сводести прозорци. После слезе по пътеката и седна на бялата скала, надвиснала над самото море. Вълните едва чуто шумяха. В дъното на залива горяха лампите на големия пристанищен град. На изток от странджанския бряг в равни промеждутъци светваше и угасваше фарът, като хвърляше сноп лъчи върху тъмните води. Музиката от казиното достигаше тук на бавни, уморени вълни. Танцовата мелодия идеше сякаш от някакъв далечен, чужд нему свят. И пак го обхвана познатото чувство на тъга и самотност. . . Колко бе искал още да учи! Напразно майка му молеше бащата. Той отсече:
– Време е да работи!
И той работеше. Тракаше на телеграфния апарат. Но в минутите между работата вадеше бележника си и редеше в треска първите си стихове.
– Ще чета, ще се уча сам – бе решил той.
И дървеното му куфарче тежеше от книги. . .
Момъкът се вслуша в шепота на морето. И му се стори, че огромната морска гръд въздиша заедно с него. В света имаше толкова много страдания! . .
Пред очите му се мярна скорошна картина. Селска кръчма. Изгнаници-арменци седят около масата, пият и пеят. Но каква песен! Не песен, а плач и зов за борба, за разплата, за мъст! О, ще ли да забрави оня стар арменец, който, сложил глава върху масата, плачеше с горчивите сълзи на прокуденика . . .
Ето, там свирят полка. Млади хора безгрижно се забавляват. А неговото сърце го боли с болката на всички нещастни. Неволно ръката му се протегна към малкия бележник в джоба на палтото. Той го сложи на коляното си и започна да пише. Обхвана го познатото вълнение, което прониза цялото му същество: любов към страдалците, желание да подаде ръка на тия, които напразно търсят помощ в безизходния мрак на живота. А в това море спяха хиляди корабокрушенци, смели мореплаватели, от далечни столетия до наши дни. Очите на всички тях са били обърнати към родния край в последния миг на догарящото съзнание.
Той пишеше думи, които морето му нашепваше, думи на мъка и протест.
Открехна се вратата на близък балкон. И в осветления правоъгълник се появи силует на момиче. То запя тихо, за себе си. Момъкът не разбираше думите, но гласът бе сладък и нареждаше думи на копнеж и любов. Момичето пееше подпряно на балконската ограда. Момъкът в сянката на зида слушаше песента на непознатия му език. Струваше му се, че е попаднал в някакъв екзотичен остров, изхвърлен като Робинзон от бурите на живота. И съвсем тихо, за себе си прошепна:
– Мой Робинзоне, мой бедни Робинзоне!
Песента се лееше, страстна и волна като полет на птица, дълго задържана в клетка, размахала най-сетне криле. Момъкът слушаше, притиснал до гърди бележника с недописания стих.
– Елфира! – чу се отвътре заповеднически глас.
Песента замлъкна. Бялото видение изчезна от дървения балкон. Остана да зее само разтворената врата.
– Елфира! – повтори като ехо момъкът.
И пред очите му се появи пак образът на тая, която бе срещнал при казиното и бе нарекъл в мислите си Калиопа.
– Елфира! Калиопа! – Каква музика на имената, съчетана с музиката на очите, с музиката на гласа.
Той се огледа. Прозорците на къщите бяха вече тъмни. Не се чуваше свирене от казиното. Колко време бе седял тук? . . На хоризонта изплуваха светлините на кораб. Отде идеше той и къде отиваше? Населяваха го временно непознати нему същества, всяко със своя собствена съдба, със свои радости и скърби. И може би някой самотник като него се взираше сега с копнеж към брега.
Дълго следеше той светлините на кораба. И в съзнанието му изплува всичко, което бе видял в този следобед: ханчето с бодрия му стопанин, солниците, ветрените мелници, морското казино, величествения храм. . . В тъмнината загадъчно се усмихваха очите на Калиопа, докато песента на Елфира зовеше за радост и щастие. Корабът изчезна, потъна в безкрая, сякаш никога не е бил. Морският простор остана празен, необятен.
Момъкът разкърши снага и с бавни крачки се запъти към хана. Самотните му стъпки отекваха по калдъръма на тясната улица. Градецът заспиваше под тихия плисък на вълните.
Беше 3 септември 1899 година.
Поморие, август 1963 г.
ВЕСЕЛА СТРАШИМИРОВА

Д-р Кристалин Каприев