Дали обаче не е толкова убиец, колкото „самоубития“ педофил Росен Ангелов?

15-годишният Иван, обвинен за убийството на 11-годишната Никол, е вменяем. Това установи назначената от съда експертиза, съобщиха за bTV от прокуратурата. Така Иван може да носи наказателна отговорност, но тъй като е непълнолетен, ще получи по-леко наказание.

Анализите сочат още, че в кръвните проби на младежите не са открити упойващи вещества.

Ученичката беше намушкана в асансьор на жилищен блок в бургаския квартал „Меден рудник“. Нападението беше извършено на 20 август м.г.

По първоначална информация момичето се е запознало с Иван в социална мрежа, а после са се срещнали, за да отидат да пушат наргиле.

Хората, които познават сочения за убиец младеж, обаче са сигурни, че той и близките му са жертва на този, който е заклал девойката. Някой вероятно се опитва да го натопи, за да не стигнат разследващите до него.

15-годишният младеж едва ли е способен на убийство. Той е кротко и много страхливо дете, твърдят негови съседи.

Майка му и нейни семейни приятели казват, че момчето, което има проблеми с развитието и посещава ресурсен учител, се страхува да излезе навън само. Иван не можел дори да борави с прибори за хранене. Изглежда абсурдно такова дете да предложи на 11-годишно момиче да пушат наргиле, а в асансьора да изкара нож и да я заколи.

15-годишният Иван е толкова убиец, колкото „самоубития“ педофил Росен Ангелов, на който полицията преписа шесторното убийство в Нови Искър.

Благодарение на Български юридически комитет справедливостта възтържествува и Дани си върна трите деца! 

Адвокатите на Перата спасиха децата на Даниела Колева от лапите на социалните и лапачите, наречени приемни родители. Бедната вдовица, която две години води битка срещу Агенция за закрила на детето, за да си върне трите деца, спечели делото на втора инстанция.

„Съдът в Сливен връща децата на Даниела Колева! Справедливостта тържествува.

Български юридически комитет – защита на гражданите с правни средства БЮК върна децата на Дани от Сливен!“, обяви във Фейсбук бургазлията Петър Низамов.

„Благодаря на всички, които бяха до мен в тази дълга борба и най-вече на моя адвокат Петър Николов и на Петър Низамов! Благодаря ви от сърце! Няма по-голяма радост за мен от това децата ми да са при мен“, споделя многодетната майка.

Предстои продажбата на знакови зелени площи (градинки) в Поморие. От публична, отново общинската собственост е преобразувана не случайно в частна, вероятно за да премине в ръцете на определена фирма-инвеститор.

Община Поморие е специалист по продажбата на общински имоти и е най-голямата агенция за недвижими имоти в административната единица. Доказала е през годините, че всичко може да бъде изложено на сергията, ако рушветът е задоволителен.

Иван Алексиев – втори мандат кмет на община Поморие (ГЕРБ)

Обезпокоение буди и случващото се с една от най-знаковите територии в черноморския град, която е с изключително голямо културно-историческо значение – парк „Яворов“, където се намира паметникът на великия поет Яворов и прилежащите му територии – Лятно кино „Яворов“, Яворовите скали и Късносредновековената крепостна стена на Анхиало.

Катя Христофорова, общински съветник на Поморие

Най-вероятно градинката ще бъде превърната в паркинг и подход за хотелски мастодонт, чието изграждане ще бетонира и емблематичните за Поморие и България Яворови скали (виж тук, тук, тук и тук). Не отдавна Община Поморие превърна публична общинска собственост в частна, за да я продаде на фирма „Арси Христофоров и Бойчев“, към която има отношение многомандатния общински съветник от различни партии в Поморие и дъщеря на един от съдружниците във фирмата – Катя Христофорова (тук ).

За предстоящата продажба на градинката в парк „Яворов“ алармира и фейсбук-групата „Яворови скали Поморие„. Ето какво пишат от там:

 

Кой какви ги подготвя в Поморие?

Получи се информация, че самата градинка на Яворов също вече е ЧАСТНА ОБЩИНСКА СОБСТВЕНОСТ. Следващият ход е най- вероятно продажба на самата градинка. Всички градинки в Поморие са ПУБЛИЧНА ОБЩИНСКА СОБСТВЕНОСТ. Частната общинска собственост може да бъде продадена на частен инвеститор. Публичната общинска собственост не може да се продава.

Редно е общинските съветници най-после да се появят и публично да отговорят на поморийската общественост:
– Защо и кога градинката на Яворов от публична общинска собственост се е превърнала в частна общинска собственост?
– Кога и на кого смятат да продават градинката на Яворов?
– Има ли връзка между ,,законното” искане от фирма ,,Арси’’ за строеж на хотел залепен за границите на градинката на Яворов, която вече е частна общинска собственост?

Името му се споменава във връзка с няколко много неприятни инцидента, свързани с изчезнали хора, разкри журналистът от „Биволъ“ Димитър Стоянов

Разстреляният бизнесмен Петър Христов въртял далавери с мутри и сводници. Това разкри разследващият журналист от „Биволъ“ Димитър Стоянов.

„Той се е занимавал с благотворителност. Помогнал е на много хора, но също така е човек, който е гравитирал около силовите групировки. Сочен е за представител на СИК. В Сливен се говори, че е имал общ бизнес с редица местни бизнесмени с меко казано съмнителна репутация. Името му се споменава във връзка с няколко много неприятни инцидента, свързани с изчезнали хора, спряга се за сводничество и т.н.“, каза в еМисия България на biТelevision Стоянов.

Не вярвам, че на прага на европредседателството някой ще реши да си разчиства сметки с бизнесмен, който е толкова близък до управляващата партия, добави той.

Разследващият журналист коментира и дали е вероятна версията, че причина за разстрела е, че Христов е съдействал за разкриването на „Наглите“.

„Честно казано, аз съм леко скептичен по отношение на тази версия поради ред причини. Това са престъпления, които бяха разкрити и хората са осъдени много отдавна. В последните няколко часа аз чух като слух, че Христов е дал показания и по друг случай, който беше на дневен ред в българското общество- случаят на „Килърите“. Но това е на ниво информация“, заяви Димитър Стоянов.

„Това са случаи, които бяха разследвани преди 4-5-6 години. За да се случи едно престъпление, би трябвало да има някакви актуални мотиви. За мен отмъщението не може да бъде мотив точно сега. Мисля, че би било несериозно да се фокусираме върху отмъщението“, каза още Стоянов.

С официална церемония в Народния театър „Иван Вазов“ европредседателството на страната ни ще бъде открито на 11 януари тази година. За мен това събитие е огромен фарс. И ме кара да споделя отново с вас моята истина. А така да провокирам и вашата. Уважавам я, дори да е коренно различна. Но и вярвам, че ако някога изберем да променим съдбата ни към по-добро, то първо всеки от нас следва да стигне до дъното на своята лична истина. Без съпротива. Без бягство. Без страх от нея. Колкото и да боли. Защото докато не го сторим, никога не бихме могли да се обединим. Зад която и да е кауза. Защото страхът е парализа за ума, сърцето и тялото. Парализа за самоуважението и достойнството ни. И ако и докато се боим от собствената ни истина, никой и нищо не е в състояние да счупи оковите, които сами сме си сложили. Наскоро Иво Христов ни каза, че сме „дебили“. Разбира се, че не сме. Но ако бягаме от истината, ставаме невежи. Невежият човек действа неадекватно и потенциално саморазрушително в дългосрочен план. Независимо дали IQ-то му е 70, 100 или 130. Затова в тази публикация ще разгледам някои често срещани от мен Илюзии, от които, вярвам, следва да се избавим веднъж завинаги. Ако наистина желаем да случим промяна.

Илюзия 1: Безпомощни сме.

Подобна митология ни вкарва в ролята на вечната жертва. Жертвата живее в и излъчва една конкретна доминираща емоция – страх. Така жертвата винаги разпознава, привлича и избира единствено и само лидери-насилници. Жертвата няма сетивата и мотивацията да избира морални, честни, достойни и загрижени хора за свои лидери. Моята истина за Илюзията на жертва, в която влизаме („клетият български народ“), е че го правим, защото се страхуваме да видим очевидното. Ние не сме жертви, мили хора. Ние сме съучастници в собствения ни геноцид. И ако мислите, че преувеличавам, вижте седемте основни признаци/принципи, че дадена държава се колонизира. Ще откриете всички тях, дълбоко заложените в ключови процеси, протичащи вече (поне) 27 години у нас. И ако мислите, че преувеличавам, вижте новия закон за бюджета на НЗОК. Онкоболните са само една от групите, обречени на геноцид. И това е само началото. Още нищо не сме видели и усетили на гърба си от целия план. Междувременно и някак тихомълком, държавата ще отпусне 3 милиарда лева от нашите пари за…нови изтребители. Така е. Защото за разлика от проектите по строеж, поддръжка и ремонт на магистрали например (интересен държавен „приоритет“ при все по-влошено здравеопазване и образование), или по закупуване на изтребители, онкоболните, пенсионерите, самотните майки с деца, хората в неравнопоставено положение…те няма как да върнат едни пари обратно под масата. Нали? Но е много трудно и болезнено да признаеш, че си съучастник в престъпление с подобни пропорции. Защото когато аз лично за себе си си го казвам всяка сутрин в огледалото, радостта и щастието ми от живота секват в миг. И когато психиката ти отказва да приеме реалността, е много по-лесно да приемеш ролята на безпомощна жертва. Тя не носи лична отговорност за ставащото в държавата. А тази роля се поддържа още по-лесно с помоща на…

Илюзия 2: Политиците са властимащите.

Това е невярно твърдение. Всеки политик, включително Министър-председателят, е държавен служител. Мой служител. Ваш служител. Точка. Ако направя сравнение между държавата и една бизнес организация, то ние сме нейни собственици-акционери. Всеки от нас държи по една акция. Заедно избираме Борд на Директорите, който назчава мениджъри, които назначават служители. Тяхната задача е да служат на нас, собствениците. Илюзия 2, че някой друг е собственик, а ние безгласни служители на мениджърите, служи единствено и само, за да държи Илюзия 1 жива. Но за да не се разпаднат и двете илюзии, имаме нужда от трета, която да смекчи сблъсъка с реалността.

Илюзия 3: Избирателната система все пак ни дава някаква „власт“.

Мили хора, когато гласувате, задавате ли си въпроса защо точно го правите? Не, наистина. На най-дълбоко ниво. Нима защото от избора ви зависи дали ще имаме по-високи доходи? Или защото корупцията и беззаконието ще намалеят? Или защото здравеопазването и образованието ще станат по-добри? В крайна сметка, който и да е на „власт“, доходите плавно се покачват. Но за останалото – за него нито едно правителство никога не е имало решение. И няма да има. Защо точно гласувате? Единственото, което със сигурност правите с вашия глас, е да заявявате, че вярвате, че избирателната система е способна да избира и назначава ефективни управници. Ако обаче не вярвате реално в това, то тогава гласуването ви е неразрешим парадокс. Казвам всичко това не с идеята, че самото гласуване е безсмислено, а че не решава нищо. Единствено и само онова, което ние правим във времето между две гласувания, е важно. И точно по това време, реално…не правим нищо. Илюзия 2 ни кара да мислим, че като служители не можем да искаме пряка отговорност от мениджърите. Когато разбием Илюзия 2 обаче, разбираме, че ние, собствениците, сме отговорни за действията или бездействията на политиците. Защото ние сме ги назначили на работа. И когато не си я вършат, следва да се санкционират. Но пак от нас самите. И това няма да ви го кажат кеворккеворкяновците, камендоневците или славитрифоновците. Защо ли? Но за да не разпаднат всички тези Илюзии, имаме нужда от поне още една.

Илюзия 4: Политиците „чуват“.

Нашите молби, призиви, апели, подписки и „протести“ могат да променят нещо. Да молиш, призоваваш или апелираш към политик е производна на Илюзия 2. Служителят моли началника си за нещо. Не. Политиците в тази държава са аморални, антихуманни, корумпирани и/или некомпетентни. Истината е, че сме станали безкрайно нечувствителни към техните безочливи престъпления. Да вземем за пример новия Министър на Образованието. Преди време той беше Секретар на същото това министерство. Същият онзи, който бе разкрит да харчи милиони от наши данъци за ненужни, излишни консумативи. Тогава се оправда с извинението, че не е осъзнавал мащаба и ефекта от действията си. Независимо дали говорим за корупция или престъпна липса на компетентност, мястото на този човек е извън системата. Завинаги. Но какво се случи обаче? ГЕРБ го издигна в ранг министър. Къде бяхме ние в този ден и какво направихме по въпроса? И не, мили родители, вашите молби, призиви и подписки няма да променят нищо. Децата ви ще продължават да мъкнат тежки чанти на крехките си плещи, пълни с учебници с полуистини или с безполезна информация. Ще им се изкривяват и гръбначните стълбове, и умовете. Не мога да очаквам братята Маргини или Галеви да поемат управлението на съдебната системата, например, и да се надявам на повече законност и справедливост в страната. Няма как да стане. И за финал,

Илюзия 5: Демокрацията е нещо „добро“.

Не, демокрацията може да бъде Любяща Майка, а може да бъде и Зла Мащеха. Всичко зависи от нас. Защото демокрацията е форма на държавно управление, при което никога няма да получим повече от онова, за което сме готови да се борим и отстояваме. Нужно е само малко повече от половината от нас да бягаме от истината, за се чувстват другите, небягащите от нея, като в чужда държава. И тогава и те ще изберат да избягат. В друга чужда държава. Която може би ще е настроена, за разлика от България, не като мащеха, а по-скоро като майка. И тъй като избирателната система не работи, а политиците разбират само от едно – от страх, то съседите румънци, вече събудени, ни показват всеки ден кой е единственият, засега поне, работещ начин за промяна. Друг няма. Но те няма да дойдат да ни спасят от собствените ни Илюзии. Времето някой друг да ни спасява е отдавна отминало…

Знаете ли кой плаща най-тежката цена за Илюзиите ни? Нашите деца и внуци. Те се раждат с неподправено любопитство. Със способност за рационалност и логичност. С липса на страх. С редица добродетели. Как се чувстват те, когато мама и татко правят „най-доброто“ за тях, но живеят в държава, хваната в примката на шепа престъпници и техните падуани? И не правят нищо, за да променят това. Даваме ли си сметка какво стоварваме на крехката им психика? Може би мислим, че не виждат, не чуват, не усещат? Дали? Не мисля, че те виждат в нас безпомощни жертви. По-скоро виждат съучастници в собствения им национален геноцид. Чалгата, алкохолът и наркотиците не затриват децата ни. За много от тях те са единствен изход от наследството, което им завещаваме. Техният начин да се справят с болката, страданието, безпътицата. Поне за миг. Поне до утре…

Това е моята истина. Приветствам вашата с отворен ум, сърце и ръце. Но, моля ви…каквото и да ви струва, каквато и да е тя, стигнете до нея. Защото обратното броене за страната ни отдавна е започнало. Тик-так, тик-так. А междувременно, в сайта на европредседателството ни открих секция „Снимки“, а в нея – секция „Това е България“. Снимката, която виждате, доскоро бе „водеща“ в галерията. Батка по анцуг, препускащ…в нищото. Е, мили хора, това ли е наистина България?

Снимка от сайта на Европредседателството в секция „Това е България“. Батка по анцунг!

Автор: Димитър Хаджиев