Тома Биков, 21 юни 2012:
„Борисов не е диктатор. Той е карикатура на диктатор. Второто не е по-малко вредно от първото. Този човек дотолкова си е повярвал, че е забравил кой е и от къде идва. По-лошото е, че сякаш и ние започваме да забравяме. Приемаме присъствието му по върховете на властта като нещо нормално и много често дори не осъзнаваме колко далеч сме стигнали. В нормална ситуация подобен човек не би се случил като кмет на Банкя, а камо ли като министър-председател.“
Тома Биков, 11 октомври 2012:
„Предстоящите избори ще бъдат много тежки. Пред премиера Бойко Борисов има два пътя. Първият към нов мандат, а вторият към подсъдимата скамейка“.
„Когато човек е поставен под такъв избор, той действа с цената на всичко, за да постигне оцеляването си. Това е много неприятно за българската политическа система. В този случай демокрацията се изкривява, купуват се избори, прави се политически и икономически натиск, и започват да се вършат още серия от престъпления/“
Тома Биков за „Мишо Бирата”:
„Най-яркото престъпление на премиера. Това е търговия с влияние, нещо, което се наказва със затвор от 5 до 7 години. То е записано от специалните служби, доказано и най-нормалното нещо е да се повдигне обвинение. Но това не става. Ако подобен скандал се случи, в която и да е европейска страна, бъдете сигурни, че министър-председателят вече щеше бъде в затвора”
Тома Биков, 20 септември 2013:
„Обещавам, че ще направя каквото зависи от мен Бойко Борисов никога поведе да не седне в креслото на министър-председателя!“
Днес, 2017 г., Тома Биков е депутат на ГЕРБ и съветник на премира Бойко Борисов, който го „целува под кръста“ с всяка своя медийна изява.
Нека си припомним какво мислеше през 2012 г. за Бойко Борисов журналистът Тома Биков, преди да започне да го „пипа под шлифера“:
Карикатура на диктатор
„Те ще ми бъдат демократите и ще кажат, че аз съм диктатор – стига с това вече, мълчах си, до тук ми дойде. С кое сме били диктатори?! В кое, в едно нещо?! И ги оставих да се наговорят, ама е прекалено. Госпожа Кунева осем години беше министър, тогава ли се чуваше гласът на хората повече от сега?! Че това, че всеки ден даваме спортни зали, магистрали, мостове, пречиствателни станции и си строим държавата и е видно – погледнете. Искат да я направят като Гърция, да я направят, само че аз не искам да участвам в това.“
Това са думи на премиера Бойко Борисов, казани по време на срещата с протестиращите срещу Закона за горите. Борисов не е диктатор. Той е карикатура на диктатор. Второто не е по-малко вредно от първото. Този човек дотолкова си е повярвал, че е забравил кой е и от къде идва. По-лошото е, че сякаш и ние започваме да забравяме. Приемаме присъствието му по върховете на властта като нещо нормално и много често дори не осъзнаваме колко далеч сме стигнали. В нормална ситуация подобен човек не би се случил като кмет на Банкя, а камо ли като министър-председател.
Абсурдът на българското всекидневие дотолкова ни е погълнал, чевече дори не помним как се появи настоящият премиер. Там, иззад рамото на Тодор Живков, който през 1996 година посети за първи път родния Правец в демократични условия. Тогава бодигардът му слезе от шофьорското място и отвори задната врата, за да може от нея да излезе сваленият диктатор. За разлика от Борисов, Живков беше истински диктатор, което не значи, че беше по-добър.
После шефът на най-голямата охранителна фирма в софийско, след СИК и ВИС, даде няколко интервюта. И предизвика интерес. В интервютата си той се оплака, че напуснал МВР, защото го накарали да се деполитизира. С две думи толкова бил привързан към БКП, че решил да зареже кариерата си на пожарникар, но да остане верен на партията. Тогава беше смешен. Днес пак е смешен, но освен това е и министър-председател. Последното трябва да си припомнямае по-често.
След това дойдоха барикадите, сините митинги, надеждите и цялата енергия, която сложи край на първия етап на прехода. Малко след тях името на днешния премиер изплува в криминалната хроника. На 31 март 1997 година в. „Капитал“ ни съобщи следното: „Адска машина направи на парчета джипа на столична бизнесдама, която е приятелка на висш служител от средите на СИК. Пострадалата Цветанка Карагьозова излиза с бодигарда от охранителна фирма „Ипон“ Бойко Борисов, който работи в тясно сътрудничество с акционерите на застрахователна компания СИК и Интергруп Румен Николов-Пашата и Младен Михалев-Маджо. Пострадалата е собственик на фирма за химически продукти, масла и изкуствени торове“.
Последното не е компромат. То беше написано, когато Борисов дори не си представяше, че един ден ще управлява еднолично цялата държава. След атентата днешният министър-председател продължи да се занимава с охранителния си бизнес и пое охраната на нефтената рафинерия в Бургас. До 2001 година, когато отново посрещна царя, седнал на шофьорсокото място.
В онази паметна година се сдобихме с Главен секретар. Най-Главният от всички. Първо, голяма част от медиите бяха скандализирани – бивш сикаджия и бодигард на Живков да заеме един от най-важните постове в МВР. Затова ли стояхме на барикадите четири години по-рано, питаха се сините избиратели? Няколко години по-късно лидерите им замечтаха за коалиция с Борисов. През 2001 година Доган се колебаеше. Освен всичко, което беше вършил в първите години на прехода, предложеният за Главен секретар се оказа и активен участник във „възродителния процес“. В качеството си на каратист. Накратко – бил е и е гонел онези, които гласуват за Доган. Доган обаче преглътна и Главният секретар отиде лично до сарая му, за да му подари каракачанска овчарка. После около сто пъти повтори, че Доган е най-големият български политик. Помните ли тези мигове на толерантност и разбирателство?
Така в МВР започна ерата „Борисов“. Последваха я десетки поръчкови убийства. Главният секретар, облечен в неизменния си черен шлифер, изпрати в последния им път Стоил Славов, Димата -Руснака, Косьо Самоковеца, Илия Павлов, Иван Тодоров-Доктора… и така до 28. Толкова са показните и неразкрити убийства, извършени във времената, в които днешният премиер беше най-главен от всички секретари в правителството на НДСВ и ДПС. Рейтингът му обаче растеше. Затова оглави не една, а две листи на НДСВ. И беше избран за депутат от НДСВ. Само преди 7 години. Толкова малко време, а толкова много забрава.
После ерата „Борисов“ се пренесе от МВР в София. През 2005 година днешният премиер се кандидатира за кмет на столицата и обеща всичко – завод за боклук до 2007 година, справяне с кучетата, дупките, общинските далавери, заменките… И беше избран. И така, вече 7 години този човек управлява София. Еднолично. Някой съмнява ли се, че Фандъкова е нещо повече от параван? Скоро научих, че в момента определял дори фирмите, които да доставят кетъринга за коктейлите на общината.
А вече е премиер. Човекът от народа, който всяка сутрин отива с кордон от автомобили на работа и не излиза на улицата с по-малко от десет бодигарда около него. Министър-председателят милионер, който кръстосва страната с вертолет и самолет на държавни разноски. Премиер, който е единствен по рода си в Европа, след като Берлускони банкрутира Италия и си отиде под радостните възгласи на италианците.
Зная, че всичко това е повтаряно до втръсване не само в българската, но и в балканската, и в европейската, и дори в американската преса. Повтарям го още веднъж, защото въпреки това, всеки ден го забравяме. Защото вече не помним резила с Румяна Желева. Помните ли я? Същата, която ни беше външен министър и която премиерът беше решил да прави еврокомисар. После се разбра, че искала да преговаря на терен с умерените талибани, но не знаела къде се намира Сомалия. Тя беше първата от стотиците Калинки, които се врязаха в съзнанието ни и го изкривиха до неузнаваемост. Спряхме да се впечатляваме. Затова понесохме скандала с Мишо Бирата леко. Бяхме загубили усета си за нормалност. Дотолкова свикнахме с абсурда, че за всяко нещо започнахме да ходим при премиера – за волейбола, за горите, за футбола, за киното, за театъра… И вярваме, че той ще помогне. Единствената надежда е, че все някога ще се събудим и ще си спомним, че този човек е българският премиер. Тогава ще разберем, колко далеч и назад сме се върнали и колко усилия трябва да положим, за да наваксаме.
С тежест на сърцето, трябва да отбележа, че огромната част от българите са глупави, алчни и егоистични. Конкретният повод е без значение, констатацията е плод на дългогодишно трупани впечатления, достигнали до точката на пречупване. Огледайте се. Извън средата на обичайните си контакти. Защото тя ни създава погрешно впечатление, а всъщност далеч не е представителна извадка. Не бързайте да оспорвате виждането ми – всеки върви по свой път и може да стигне до едни и същи изводи по различно време, или пък не.
Изглежда те са органично неспособни да поставят някой друг над себе си, дори и да им прави добро. Всеки е самостоятелна бойна единица (евентуално заедно с близките си, но не е задължително) и е заел кръгова отбрана срещу всички останали. И гледа да докопа каквото и колкото може повече, веднага, на каквато и да е цена. Всички останали – кучета ги яли. Това не е „семейството – най-малката градивна част на обществото“, това е пълен разпад. Не на държавността, на обществото въобще. Да ви се е налагало да постигате съгласие със съкооператори от „етажната собственост“? Значи знаете за какво ви говоря.
Това води до безкрайната липса на уважение в обществото ни. Сещате ли се – това, което само пияниците от народното творчество все още търсят от ближните? Колко са случаите, в които човек, който уважавате, е заел значим държавен пост? И колко време се е задържал на него? Дали е било достатъчно дълго, за да промени нещо към по-добро? За кой президент, премиер или друг държавен функционер можете да кажете, че се е ползвал с всеобщо уважение? А съдия? А прокурор?
А когато няма уважение, няма уважавани хора, които могат да бъдат избрани да ръководят държавата ни и да ни водят напред. И тогава идват другите, които ни уважават по пернишки. Те не търсят уважение, защото вместо него използват принудата – физическа, икономическа и политическа. Прегазват всяка съпротива, отхвърлят всичко смислено и качествено, защото то не им е необходимо за да са на власт.
А на такива хора не бива да се дава власт. Защото ако не уважаваш другите, не уважаваш и себе си. А ако не уважаваш себе си, няма нещо, което не би извършил за да задоволиш низките си желания. Те не уважават и работата си, която ги храни, не могат да уважават и природата, която поддържа живота ни. Не уважават закона, което развързва ръцете им за всякакви схеми по неговото заобикаляне и нарушаване. В крайна сметка – не уважават и правата и живота на другите, затова ги унищожават с лека ръка.
При това положение, демократична организация на обществото и държавата ни е абсолютно невъзможна. Как биха могли малцината качествени хора да повлияят на безпросветната тълпа? Изглежда съвсем логично, че България е постигала върховете в развитието си само при съчетаване на абсолютна и неоспорима власт и качествен владетел. Аспарух. Крум. Борис (първи). Калоян. И винаги е пропадала заради междуособици и предателства, резултат от отслабването на единовластието.
В това отношение се оказваме много по-близки с Русия, отколкото във всяко друго. И там единствената работеща форма на държавно управление е монархо-имперското или тоталитарно единовластие. Такъв ни е мат’ряла явно…
Та, спешно ни е нужен диктатор. По възможност – благодетелен. Защото на еволюцията е необходимо още твърде много време за да научи това диво балканско племе на сътрудничество и най-вече – на уважение. Диктатор, който да мачка наред всички мутри и дребни хитреци, и да раздава справедливост по съвременни версии на законите на Хан Крум. И никой да не е недостижим. Диктатор, който като Моисей да ни води 40 години през пустинята, докато съберем критична маса хора, способни да взаимодействат разумно и демократично, и които да бъдат уважавани достатъчно от останалите, така че да бъдат поставени начело на новото ни демократично общество.
