Транспортният министър кара моторна шейна, услужливо предоставена му от крупен бизнесмен в транспортния бизнес – с хиляди камиони. Който има нужда от услугите на министъра за ТИР карнетите. И те си знаят за още какви други услуги. Бизнесменът се вози с Ролс-Ройс, ей така. Защото е приятел на министъра и бизнесът му върви по масло. Няма лошо, ако е законно. Но е нечистоплътно.

На Боровец се дават шейни под наем. С инструктаж и водачи. Е, не са толкова мощни, та да впечатлят министъра. Но досега не си спомням за инциденти.
Присъстват и други лица от управляващата коалиция (от Атака, примерно), които са свидетели в какво състояние водачът се е качил на шейната. И дали е имало каски и пр.
Доста конфликти на интереси като сбирка ми звучи тази компания.
Но само това да беше.
С риск да ме намразят приятелите заради детето, за което искрено съчувствам на съпругата, но, ако министърът е бил пиян, а дори и да не е бил, такова дело не може да върви със заключението, че виновна е неравност по пътя.

За първи път в съдебната практика ще ни представите транспортно престъпление с причинена смърт за нещастен случай. Без да е установена повреда на машината. Това е гавра.

Засрамете се малко! И за журналистите важи. При нещастен случай няма виновни, затова го бутат делото натам. Този случай е нещастен от емоционална гледна точка заради съболезнованията към детето,
Но от правна гледна точка е престъпление поради непредпазливост. При което е причинена смърт. Това пише в НК..

Всичко възможно се прави да не се търси истината, защото бащата бил министър и бил уязвим политически, а трябвало да уважим скръбта на семейството. Даже някои медии пишат, че е един от най-успешните министри. Какво означава?! Недосегаемост?!
Демек, да го оневиним заради скръбта. И да остане министър.
Това ли са ви крокодилските сълзи за дете на четири години?! И неговите интереси, погубен живот заради бащино малоумие, кой ще защити?! За да оцелее баща му като министър?!
Егати и цената! Обществото трябва да се е побъркало: пренебрегвайки душата на това детенце за бащината кариера.

На всеки може да се случи, казват някои. Да, на всеки. Но всеки ще си носи отговорност. Без подобни изключения.

Разбира се, дълбоко съболезнование за детето. Но точно политическата корупция се опитва да прикрие истината. И поругава паметта му.
Съболезнованията са едно, законът е ясен.
Причинена е смърт по непредпазливост. Карано е с несъобразена скорост. Иначе, неравностите по горски път са обичайни. Какво друго да има на горски път?!
Ако има алкохол, това е квалифициращ признак..
Ако не е взета алкохолна проба, уволнение за следователя и ченгетата.
И дори заради скръбта на виновния, няма начин да има оневиняване.
Детето е негово, но това не означава, че може да разполага с живота му.
Иначе правото е мъртво в тази държава.

А сега нека започне плюенето.

Утре, когато баща причини същото на семейството си с автомобил, но не е министър, ще го съсипете. Но няма разлика. Или има…?!

P.S. Май току що им дадох вариант да измислят повреда на шейната.
Ивайло, послушай ме. Министър не можеш да останеш. Спаси, ако можеш семейството. Ако ти простят.

Богомил Бонев

Четири снимки за малко известната поетеса от Поморие Весела Страшимирова. Една паметна плоча… три различни къщи, на които е стояла.

Дълги години беше на стената на Филипакиевата къща и аз бях с убеждението, че това е родният и дом, където в началото на миналия век е живяло семейството на анхиалския кмет Страшимир Георгиев хаджи Рашев (Весела е най-голямата му дъщеря). През последните години къщата пустееше, имота го закупи Манца и построи там хотел Олимп/Парос. Много ме беше яд, че паметната плоча не я поставиха на предишното и място. След известно време я виждам много по-нагоре по бул. „Яворов“, на стена пред частен хотел „Панорама“, до интерхотел „Поморие“. И накрая „за капак“ моят приятел Драгой ми припомни, че много отдавна (когато сме били деца) плочата е стояла на къща, която се е намирала в горния край на паркинга пред интерхотел „Поморие“ (вероятно на улица „Хр. Ботев“).

Някой ще каже – Какво от това, нали и днес плочата я има? Има я, да, ама дава ли ни достоверна историческа информация? Къде е бил истинския дом на поетесата Весела Страшимирова и на семейството на един от най-успешните поморийски кметове? Така ли се съхранява културно-историческата памет на нашия град?

Ех Поморие, Поморие . Град древен, с 25 вековна история… 

Малко информация за хората, които за първи път чуват името на поморийката Весела Страшимирова. Тя е
най-голяма дъщеря на известния и много допринесал за развитието на града ни кмет Страшимир Георгиев хаджи Рашев (4 успешни мандата през периода 1912 – 1927 год.). „Освен с утоляването на жаждата на Анхиало, Страшимир Георгиев е запомнен като голям приятел на артисти, поети и художници. Обичайно било по това време, по негова покана в града да гостуват театрални групи от цялата страна. Богатата душевност и поетичност на Страшимир Георгиев избуява в неговата първа дъщеря – поетесата Весела Страшимирова. Нейният принос в българската литература не е изследван достатъчно. Ирен Иванчева я нарича „първата маринистка в нашата литература“. Дебютът е „Крайморски песни“ и излиза през 1941 г.. Втората й стихосбирка „Море и любов“ е определена като „феномен за творческо възстановяване след огромен отрязък от време…“ Поетесата Весела Страшимирова е част от духовната памет на Поморие. Още с първата си книга „Целувка на вълните“ тя привлича вниманието на литературната критика в България и печели престижни награди. Авторка е на няколко книги със стихове, разкази и документални изследвания за преображенските войводи Георги Кондолов и капитан Стамат Икономов. Според български критици, тя е първата писателска – маринистка в историята на нашата литература.“

В  стар брой на в. „Вечерни новини“ от 4 октомври 1963 год. открих публикуван разказа на Весела Страшимирова „Яворови скали“ – поетично-романтичен разказ за пристигането на Яворов в Анхиало, в началото на септември 1899 год. Интересен е да се прочете, затова ще ви го предоставя и като текст…

Яворови скали

Файтонът спря до едно самотно ханче сред полето. Пътниците бяха посрещнати от бодър, засмян старец. Той бързо им приготви кафе. После се обърна към най-младия, потупа го бащински по рамото и запита:
– Ти не си тукашен. По каква работа насам?
– По служба – отговори въздържано мургавият момък.
– Аха, по служба. Че много си млад. . . Ще видиш нашия градец. Ех, понякога лудото море от север, откъм нос Емине, прескача сета*, залива пътя и се съединява с морето от юг. И случва се – замръкнеш на полуостров, а осъмнеш на остров. Ни поща, ни вестници, ни писма – и той се разсмя весело, добродушно. – А заживееш ли край морето, ще го обикнеш и никога няма да го забравиш. То е като първата любов. Засяда е сърцето завинаги.
Момъкът учудено се вгледа в него. Зелените очи на стареца бяха сега тъжни. За какво се е замислил той? Прилича на скандинавец, на русин-богатир със сърце на поет. . .
Момъкът протегна за сбогом ръка. Старикът я раздруса юнашки и се провикна:
– На добър час и успех в службата! – После се обърна от прага към всички и повтори: – На добър час!
Коларят замахна с камшика и конете полетяха по шосето.
Момъкът погледна назад. Ханчето се губеше самотно сред полето. Старецът още стоеше на прага. . . И младият пътник размаха шапката си.
Насреща се зададе керван от каруци, натоварени с морска сол. Пътят навлезе в лозя, натежали от тъмночервени и кехлибарени гроздове. След един час файтонът се спусна по стръмнина. Коларят едва задържаше конете. Пред очите на младия пътник се откри прекрасна гледка. Дълбоко в морето се врязваше тесен полуостров. Червенееха се покриви. Между тях зеленееха дървета. Високо към небето се издигаше стрелата на минарето. Две стройни църковни кули превръщаха градеца в средновековен замък, изплувал из морския простор като старинна приказка. От дясната страна на пътя се простираше тихият залив, огрян от залязващото слънце. Отляво се редяха солниците. Във водата на техните квадрати се отразяваше розовото вечерно небе. Купища сол, подобни на палатки, се белееха между тях.
Момъкът се взираше на север към Емине. Та това ли синьо, спокойно море, ширнало се зад солниците, наричаха „лудо“?
Но в следния миг друго привлече погледа му. От двете страни на пътя като древни великани размахваха крилете си няколко ветрени мелници. Стори му се, че това е поздрав за него. И за пръв път, откакто бе напуснал родния си град, по устните му пробяга усмивка.
Файтонът наближаваше градеца. Момъкът се обърна назад. В облак от златен прах, натежал над пътя, се точеше върволица от каруци. Лозарите се прибираха дома. Слънцето беше спряло над хоризонта, сякаш и то се наслаждаваше на тоя час, с който завършваше трудовият ден. Всичко гореше в огнено сияние. Дори купищата сол и изкърпените платна на мелниците изглеждаха розови.
Колата затрополи по градския калдъръм и спря пред една жълта двуетажна сграда. Над широко отворените порти се четеше надпис: „Хан Черно море“.
След вечеря момъкът се запъти към телеграфопощенската станция. Началникът, трийсетгодишен русокос мъж, го посрещна сърдечно. Той приличаше повече на артист, отколкото на пощенски чиновник.
– А-а, новият телеграфист? Ех, малко ще ви е трудно отначало. Шепа българска интелигенция сме тук: двама лекари, учителите, банковите чиновници.
Когато момъкът излезе от пощата, газените фенери вече бяха запалени. Той продължи по главната улица. Мина край джамията, край дюкяни и къщи, стрехите на които на места се допираха. Изведнаж се спря поразен. Пред него се издигаше величествен старинен храм. Дворът беше ограден с висок зид и беше засенчен от акации. От двете страни на портата светеха фенери. Към храма водеха стъпала от бял мрамор. Над акациите, над съседните къщи, високо в звездното небе, се извишаваха две стройни кули като ръце, устремени към безкрая. . .
– Храм на богинята на любовта – помисли момъкът. – Той не навява християнско смирение, а говори за красотата на живота, който трябва и може да се живее тук долу на земята.
Звуци на полка долетяха до слуха му и той продължи нагоре по пътя. Излезе пред ярко осветлено казино. Под навеса, около масите, покрити с бели покривки, седяха мъже и жени. Лъкът на цигуларя бягаше светкавично по струните, догонван от мандолините и китарите на румънските свирачи. Звуците на полката се носеха като безгрижно ято птици и се разтапяха над морето в звездната нощ. Лъхна го силен парфюм. Момъкът се обърна: приближаваше се хубава жена, придружена от млад мъж. Жената придържаше с дясната си ръка полата на дългата си копринена рокля, под чийто ръб се подаваше краят на облак от белоснежни дантели. На главата й върху черните буйни коси, завити на кок, с една игла бе прикрепена шапка, прилична на кошничка с цветя.
Жената усети тежкия, почти осезаем поглед и се обърна. Тя видя висок, леко приведен момък, скромно облечен. Но какъв огън пламтеше в черните му очи! В една стотна от секундата погледът й се кръстоса с неговия, задържа се. Тя забави крачките си и като се усмихна, каза на гръцки:
– Пос ми глепи! Та ме фай!**
Познат глас го стресна:
– А-а, тука ли сте? Хайде да влезем. Там е нашата компания.
Беше началникът на пощата. Той сочеше към една дълга маса, заобиколена от млади хора.
– Уморен съм – смутено отвърна момъкът и тръгна надолу по булеварда.
Мисълта му неволно се върна към хубавата жена. Та тя беше истинска морска сирена! Как ли се казва? Корина, Калиопа, Клеопатра, Касандра, Корнелия. . . Да, да . . . Калиопа. Музика на името, музика на очите.
Той се спря край един зид, оградил дълго едноетажно здание с високи сводести прозорци. После слезе по пътеката и седна на бялата скала, надвиснала над самото море. Вълните едва чуто шумяха. В дъното на залива горяха лампите на големия пристанищен град. На изток от странджанския бряг в равни промеждутъци светваше и угасваше фарът, като хвърляше сноп лъчи върху тъмните води. Музиката от казиното достигаше тук на бавни, уморени вълни. Танцовата мелодия идеше сякаш от някакъв далечен, чужд нему свят. И пак го обхвана познатото чувство на тъга и самотност. . . Колко бе искал още да учи! Напразно майка му молеше бащата. Той отсече:
– Време е да работи!
И той работеше. Тракаше на телеграфния апарат. Но в минутите между работата вадеше бележника си и редеше в треска първите си стихове.
– Ще чета, ще се уча сам – бе решил той.
И дървеното му куфарче тежеше от книги. . .
Момъкът се вслуша в шепота на морето. И му се стори, че огромната морска гръд въздиша заедно с него. В света имаше толкова много страдания! . .
Пред очите му се мярна скорошна картина. Селска кръчма. Изгнаници-арменци седят около масата, пият и пеят. Но каква песен! Не песен, а плач и зов за борба, за разплата, за мъст! О, ще ли да забрави оня стар арменец, който, сложил глава върху масата, плачеше с горчивите сълзи на прокуденика . . .
Ето, там свирят полка. Млади хора безгрижно се забавляват. А неговото сърце го боли с болката на всички нещастни. Неволно ръката му се протегна към малкия бележник в джоба на палтото. Той го сложи на коляното си и започна да пише. Обхвана го познатото вълнение, което прониза цялото му същество: любов към страдалците, желание да подаде ръка на тия, които напразно търсят помощ в безизходния мрак на живота. А в това море спяха хиляди корабокрушенци, смели мореплаватели, от далечни столетия до наши дни. Очите на всички тях са били обърнати към родния край в последния миг на догарящото съзнание.
Той пишеше думи, които морето му нашепваше, думи на мъка и протест.
Открехна се вратата на близък балкон. И в осветления правоъгълник се появи силует на момиче. То запя тихо, за себе си. Момъкът не разбираше думите, но гласът бе сладък и нареждаше думи на копнеж и любов. Момичето пееше подпряно на балконската ограда. Момъкът в сянката на зида слушаше песента на непознатия му език. Струваше му се, че е попаднал в някакъв екзотичен остров, изхвърлен като Робинзон от бурите на живота. И съвсем тихо, за себе си прошепна:
– Мой Робинзоне, мой бедни Робинзоне!
Песента се лееше, страстна и волна като полет на птица, дълго задържана в клетка, размахала най-сетне криле. Момъкът слушаше, притиснал до гърди бележника с недописания стих.
– Елфира! – чу се отвътре заповеднически глас.
Песента замлъкна. Бялото видение изчезна от дървения балкон. Остана да зее само разтворената врата.
– Елфира! – повтори като ехо момъкът.
И пред очите му се появи пак образът на тая, която бе срещнал при казиното и бе нарекъл в мислите си Калиопа.
– Елфира! Калиопа! – Каква музика на имената, съчетана с музиката на очите, с музиката на гласа.
Той се огледа. Прозорците на къщите бяха вече тъмни. Не се чуваше свирене от казиното. Колко време бе седял тук? . . На хоризонта изплуваха светлините на кораб. Отде идеше той и къде отиваше? Населяваха го временно непознати нему същества, всяко със своя собствена съдба, със свои радости и скърби. И може би някой самотник като него се взираше сега с копнеж към брега.
Дълго следеше той светлините на кораба. И в съзнанието му изплува всичко, което бе видял в този следобед: ханчето с бодрия му стопанин, солниците, ветрените мелници, морското казино, величествения храм. . . В тъмнината загадъчно се усмихваха очите на Калиопа, докато песента на Елфира зовеше за радост и щастие. Корабът изчезна, потъна в безкрая, сякаш никога не е бил. Морският простор остана празен, необятен.
Момъкът разкърши снага и с бавни крачки се запъти към хана. Самотните му стъпки отекваха по калдъръма на тясната улица. Градецът заспиваше под тихия плисък на вълните.
Беше 3 септември 1899 година.
Поморие, август 1963 г.
ВЕСЕЛА СТРАШИМИРОВА

Д-р Кристалин Каприев

Обръщение към Министър Председателя на РБ Бойко Борисов
(моля да не бъда препращана към подопечните му министри, тъй като те не са явно достатъчно заинтересовани от конкретика)

Копие до Председателството на ЕС в България

Не мога да Ви нарека уважаеми, защото не отговорихте на едно общо писмо на майки като мен за среща с Вас! Това писмо представя всички ни хора, родители на хора с увреждания, които не са си избрали нито държавата, в която да се родят, нито болестта, която имат! Та на въпроса – нашите деца, които остават такива, са принизени под нивото на бездомните кучета и две лъвчета! Аз обичам животните, лъвовете са защитен вид и за тях се грижат международни организации, както и наши природозащитници! Вие днес сте се възмутили,че протестират, добре – не Ви харесва, че на фона на нашето председателство има протести, а защо ги има!?

Пак минавам в конкретика! Знаете ли как се обгрижва такъв човек! Не, не знаете! Знаете ли как се плащат сметки, храна и че не остава нищо за едни нужди, дето не са каприз, а необходимост!Това при моя син е рехабилитация на дадения момент, защото претърпя наскоро микроинсулт!Аз с моите доходи не мога да осигуря тази рехабилитация, нито пълната грижа! Затова има Фонд социална закрила! Миналата година се обърнах към тях и ми отпуснаха една сума, която далеч не стигна,помогнаха приятели и нашият Омбудсман Мая Манолова, на която не мога да не благодаря сърдечно! Тази година кандидатствам отново не чрез социални грижи, защото оттам информацията не е необходима,  след като вече съм изпълнила един път разпорежданията им и са ме одобрили, като надлежно съм представила документи за извършените“услуги“!

Как не Ви е срам в държава членка на ЕС и тазгодишен председател да се говори и пише услуги!Това са български граждани и те имат нужда от защитата на държавата си, а не от мило предоставени „услуги“!

Нуждаем се от закон, чийто проект отлежава в Народното събрание и не се приема години наред!

Сега социалните работнички, които стъпват в дома ми,  само ако напиша нещо тук или подам някаква молба без тяхното съдействие, щели да пишат доклад! Поредният! За какво?! Та, те не видяха детето ми, което е обект на моето обръщение! Видяха мен и чуха това, което пиша и тук! Аз не приемам, че живи хора могат да бъдат третирани по този начин! Защото това е третиране по-лошо от това към уличните кучета, защитените видове и прочие твари живи и дишащи!

Тъй като моя син и събратята му по съдба не са нито улични кучета, нито защитен вид, намерете форма, под която да ни търпите! Защото все още се водим живи и българи! Ние всъщност имаме Родина, държавата ни отхвърля и чака да умрем тихо и безропотно! Отказвам да го направя по описания начин! Нито ще млъкна! Ако не можете да ни решите проблемите, които не са чак толкова много и скъпоструващи, на фона на всички държавни дертове, просто ни осигурете по една бърза евтаназия, за която помолих! Хем няма да Ви тежим на ежедневието, хем ще спестите сума ти средства за“услуги“!

Омерзена съм!

Очаквам отговор, тъй като знам, че сте голям привърженик на Фейсбук, а и нашият комисар Мария Габриел отговоря за дигитализацията, та ще Ви увери колко е важна електронната комуникация!

Без поздрав и уважение, защото не ми останаха!

Рени Григорова Евстатиева, майка на Стефан Василев Евстатиев – и двамата тежки инвалиди
Град Радомир 
30.01.2018 година

P.S.Ще помоля всички, които имат желание да разпространят и това ми писание!Аз вярвам на това,че добрите и нормалните хора преобладават все още в България и те нямат нужда от конвенции и документи,за да проявяват човещината си

Завесата се вдига и на сцената е Бойко Борисов в европейски фрак и цилиндър. Асистира му Корнелия Нинова в стилно трико и с шапка ушанка. Номерът започва, като асистентката развежда на синджир пред публиката едра, космата и доста свирепа корупция, така че всеки да се убеди, че е истинска. Корупцията носи плакат: „И в детските градини ме има!“. След това я настаняват на един добре осветен стол, докато останалата сцена потъва в тъмнина. Музиката елегантно нагнетява напрежението. Борисов бавно обикаля корупцията и методично я покрива с вестници. След това изведнъж се хвърля с цялата си мощ върху нея, смачква вестниците на топка и…

корупцията я няма под тях! Изчезнала е!

С този номер, наречен „Вот на недоверие за корупция“, България ще се яви на Политическата Евровизия 2018. Той беше предпочетен пред алтернативата „Да намалим корупцията на половина“, при който тя се разрязва с трион през кръста. При подобни номера никой, разбира се, не вярва, че корупцията наистина е изчезнала или че й се случва нещо лошо.

Къде е корупцията?

И начинаещите илюзионисти знаят, че успехът на фокуса зависи от отвличането на вниманието на публиката. Хората трябва да си мислят, че корупцията е там, където всъщност тя не е. Да я търсят в детските градини, например. Да я намират в инциденти, които се случват навсякъде по света – при купилите си „Бентли“, да кажем.

Българската корупция обаче не е основно инцидентна и административна. Откъм такава корупция нито сме най-зле, нито ще учудим света. Това, което е специфично за нашия случай, е, че става дума за системен проблем, за завладяване на цели органи на държавата от съвсем конкретни интереси. Проблемът е на горните нива на управление, а не най-долу при изпълнителите.

Всяка корупция е сделка – quid pro quo. Но не всяка сделка е размяна на плик с пари. Транзакциите може да са изключително сложни и разсрочени във времето. Системната корупция у нас се демонстрира в две сложни „мега-сделки“, за които никога няма да намерите писмено сключен договор.

Съдебно-прокурорската сделка

България е единствената страна в Европа, където прокуратурата си е „извоювала“ статус на де факто безконтролен орган. Т.е. управляващите мнозинства в поредни парламенти – включително и конституционното такова – се „отказаха“ от въвеждането на ефективни механизми, търсещи отговорност на началника на прокуратурата. Не само че такива механизми отсъстват, но и там, където има техни зародиши – като във ВСС, мнозинството полага изключителни усилия да избере хора, които са удобни на главния прокурор и съмишлениците му. Ако даден магистрат започне да се еманципира, системата му прави байпас и създава специализиран съд, така че важните дела да не стигат до неговата институция. Т.е. управляващите осигуряват безконтролност на прокуратурата и нейния магистратски шлейф.

Какво дава прокуратурата, за да е сделката взаимноизгодна? Oфициално корупция сред управляващите у нас няма. Тя винаги и чудодейно се появява само и единствено сред неудобните на властта и някъде в опозицията. Сред тези, които издават опозиционни вестници. Или министрите от бивши коалиционни партньори. Или сред други групи, съвсем случайно несвързани с управляващите.

Прокурорската страна от сделката е трудна и изисква усилия. Все пак трябва да има усещане, че не се действа избирателно. И за целта идват магически формули, подобни на следната: на проверка подлежат всички, закупили имоти над 500 000 лв. или „Бентли“. От тази формула по-прозорливите могат да заключат единствено, че г-н Делян Пеевски нито има „Бентли“, нито скоро е купувал скъп имот.

Представете си, обаче, ако беше станала грешка и на проверка подлежаха всички, придобили акции за над 500,000 лева в наскоро приватизирани компании. Или пък тези, които стоят зад офшорки, участвали в закупуването на акции за над 500 000 лева и т.н. Подобни грешки обаче не могат да станат, защото „сделката“ изглежда се изпълнява изключително добросъвестно.

Политико-медийната сделка

Другата системна сделка у нас е между определена медийна група – която няма нужда от реклама – и правителството на власт. Каквото и да е то. Тази медийна група предоставя безрезервна подкрепа за управляващите и искрена, изобилна омраза към техните опоненти. Каквито и да са те.

В замяна медийната група получава от политиците толериране на нейния де факто монополен статус в определени пазарни ниши, нескончаем поток от министри по техните студиа, еврогрантове, назначаване на нейни ръководни и знакови лица в БНТ и други по-малки благини. Но най-вече управляващите поемат ангажимент да са „неутрални“ по отношение на сблъсъците между различните „олигарси“. T.e. да твърдят, че ако някой вижда проблем в системната политико-медийна сделка, то той е задължително от кръга на друг „олигарх“, изпаднал в немилост спрямо властта.

Тази сделка също се изпълнява добросъвестно и дори основни политици не схващат иронията на капана, в който са. В крайна сметка, ако си премиер на държава, в която някакви „олигарси“ се разправят в публични скандали и чрез институциите на държавата, проблемът не е техен, а твой. Ти си техният политически параван.

Ревността на асистентката

БСП се опитва да е опозиция на управляващия модел, но всъщност е в ролята на негов асистент и по двете сделки. Впечатляващо беше, че БСП организира цял вот на недоверие без да се докосне дори периферно до споменатите медийно-прокурорски проблеми. Борисов сигурно е плакал от умиление по време на дебатите – такава солидарност той едва ли е очаквал дори от коалиционните си партньори (ДПС включително).

До 2009 г. и през 2013-2014 г. БСП бяха титуляр по системните сделки и затова може би сега гузно си мълчат. Но и по тази причина, когато Нинова се бори с корупцията, колкото и да е ревностна, всъщност дрънчи на кухо. Този звук се чу много ясно, когато по отношение на „ЦУМ-гейт“ тя смело критикува Гергов и го изгони (заслужено) от ръководството на партията си, но за същото прегрешение не обели дума срещу високопоставеното държавно длъжностно лице, участвало в срещата. Вече май БСП са даже забравили, кое беше то.

Президентът Радев също се позиционира като борец с корупцията и дори прояви дързост – върна за преразглеждане едно от последните назначенията на предишния ВСС. Но жестокостта му се сломи и оттогава и той дума не е обелил по същество за двете гореспоменати сделки. Т.е. и той бори корупцията там, където я няма – под вестника.

Финален монолог

„Моделът на управление – хубав или лош – беше ефективен и страната вървеше напред. Представете си фалира футболен отбор. Или, хайде, предприятие със стотици работници. Обаждаш се на банкер от доверена на властта банка и той някак намира парите да помогне. Прекарал влоговете, хитрецът, през някакви си негови фирми (SPV) и от там ги раздавал. От тях дал и за създаване на медии, които също помагаха на правителството. (А бе какво помагат – бистришки тигри същи.)

Та, казват, банкерът раздал и на много други. По милион за независими коментатори, по сто хиляди на месец за прокурорски абонамент и т.н. Кой като консултант на фирми или външен продуцент в медии, кой направо на касата без бележка – най-чиста работа. А и най-важното: предприятия много се накупиха с парите от банката – отидоха все при доверени лица, които ценят доброто управление. И така беше: едни купуват, други надзирават, трети държат здраво в регулаторите, съда и прокуратурата. Не съм светил на всички, не знам какво са правили. Но имахме усещане за отбор.

Банката тръгна за беля да фалира обаче. Отборът се разпадна, почна едно самоизяждане… С някои жертви го възстановихме, но провалът си е провал, дори когато е малък и контролируем. Някои веднага го нарекоха „корупция“, „завладяна държава“. И заради тези 5% от БВП загуба можеше да пропадне големият ни управленски, исторически успех. Магистралите, удвояването на икономиката…Всичко хубаво да бъде изтрито, да остане непризнато.

Няма да го допуснем! Историята трябва да се поправи само с тази една думичка – корупция. Не да се трие, а да се обезсмисли, да се изпразни от съдържание. „Корупция“ да значи и всичко, и нищо.

Понякога си мисля дали тази страна може да се управлява по друг начин. Имало уж такъв в прехвалената Европа. Но сигурно там и материалът е друг, макар че не го вярвам. В крайна сметка аз направих каквото можах и не виждам други наоколо, които да могат повече. Вие виждате ли?“

Завеса.

Имотни схеми разкриват брутални закононарушения и общинска корупция. Прокуратурата започна разследване по разкритията на Биволъ.

Бреговата ивица около монументалния обект Яворови скали в Поморие е била продадена незаконно от местните власти. Върховна административна прокуратура започна разследване как е приватизирана част от брега под емблематичния паметник на великия български поет Пейо Яворов. Темата придоби национална известност покрай разследванията на Биволъ, изобличили частните интереси да бъде застроена бреговата ивица на това място с национално значение. Амбициите на инвеститорите са да издигнат многоетажен билдинг, който да служи за хотел и развлекателни услуги. Основният конфликт, който възпали гражданското общество е, че със строителството на новия хотел ще бъде безвъзвратно унищожено едно от сакралните места в България с неоценима културна и историческа стойност. На това място от поморийския бряг геният Пейо Яворов се е вдъхновявал за едни от непреходните си поеми. Заради неговата особена стойност Казусът „Яворови скали” в Поморие се превърна в общонационална кауза. Хиляди души от цяла България се включиха в подписката против изграждането на хотел в парк „Яворов”. Отношение взеха различни организации и длъжностни лица. След като нашата медия в серия от публикации ( тук, тук и тук)  разкри как Община Поморие при двумандатния кмет Иван Алексиев от ГЕРБ обслужва интересите на частен инвеститор, гражданското общество се активизира. Под давление на публичния натиск местният парламент  на Поморие отхвърли предложението на Алексиев – да бъде построен 15-метров хотелски мастодонт  до паметника на Яворов, в полза на фирма „Арси Христофорв и Бойчев” ООД, известни като „Черепите”. Инвестиционното намерение предвижда и превръщането на част от парк „Яворов” в паркинг, за гостите на несъществуващия към този момент почивен дом.

Решения на ОС Поморие за продажбата на общинския терен под паметника Яворов

С решение на Общински съвет – Поморие от 2013 г., отново при управлението на герберския кмет, територията под паметника е парцелирана и са новообразувани два терена. Единият е предвиден за бетонова крайбрежна алея в морето, която минава върху култовото историческо място, за да даде подход за построяването на хотел.

Решение на Общински съвет за бетониране на скалите

Кадастрална карта с отбелязване на незаконната процедура

След разследванията на Биволъ, в черноморския град се сформира Гражданска инициатива „Да спасим Яворовите скали”.  Издадените актове от общинската администрация  и съмненията за документни престъпления дадоха повод за сезиране на прокуратурата. Държавното обвинение започна разследване по два, независими един от друг сигнали – на вицепремиера Валери Симеонов и журналиста от Биволъ Стоян Тончев. Кметът Иван Алексиев твърди публично, че имотът от 360 квадратни метра е продаден още през 2002 година по искане на тогавашния общински кмет – Георги Трухчев. От своя страна Трухчев, понастоящем общински съветник на Поморие, отрича това да се е случвало и е на мнение, че Иван Алексиев борави с фалшиви документи (тук и тук). Така и не става ясно как от 360 кв. м теренът се увеличава на 600 кв. м.

Преди сесията на местния парламент за изграждане на хотел, гражданите на Поморие обявиха протестни действия. Изплашен от интензитета на недоволството, което ще ескалира до искане на оставки, кметът на ГЕРБ забрани митинга под предтекст, че в Бургаска област е обявена грипна епидемия?! (тук и тук).

Превръщането на публична в частна общинска собственост без законово основание

Парцелирането на общинската територия под паметника на Яворов в Поморие с цел продажба на фирма „Арси Христофоров и Бойчев” ООД, става  след предложение на Иван Алексиев през 2013 г.

Местният парламент приема обособяването на няколко терена, като единият от тях представлява бетонова алея в морето, която на практика унищожава Яворовите скали.

През 2015 година, кметът актува процесния имот от публична общинска в частна общинска собственост.  Според Закона за общинската собственост и приетата в негово изпълнение наредба от местния парламент, принципал на общинската собственост е Общински съвет – Поморие. Само този орган, след становище на експертен съвет /ЕСУТ/, може да превърне един общински имот от публичен в частен. Смущаващото в случая е, че кметът на ГЕРБ в своя акт не се позовава на решение на общинския съвет, а на предхождаща своя заповед от 2014 г. !!! Това дава сериозни съмнения за корупция и злоупотреба с власт.

Акт на кмета за преобразуване в частна общинска собственост

При вече стартиралата проверка от прокуратурата и при изискване на пълната документация от Областна администрация – Бургас, относно продадения от Община Поморие имот, се оказва, че до този момент не е постъпвало решение на общинския съвет в Поморие за превръщането на терена от публичен в частен.Областният управител Вълчо Чолаков е категоричен, че такова решение, през годините и до този момент, в Областна администрация – няма.

Според действащото законодателство на Република България, актът на кмета на Община Поморие Иван Алексиев се явява констативен документ, който няма правно основание. Това означава, че без решение на Общински съвет, всички последващи договори за покупко-продажба на терена са нищожни.

Имотът, върху който вече може да се построи хотел само след съдебно решение, представлява  брегоукрепително съоръжение и е било част от Пристанище – Поморие. Преди 1990 година той е публична държавна собственост. А брегоукрепителните съоръжения могат да бъдат само и единствено публична собственост.

Незнайно как и поради какви причини имотът е бил отделен от пристанището и актуван от Община Поморие като публична общинска собственост, а впоследствие като частна, за да бъдат обслужени частните интереси  на местна структура. Тези действия са без правно основание, ако преди това въпросният парцел не е бил деактуван от държавата.

Имотната схема с бетонирането на Яворовите скали и изграждането на многоетажен хотел върху брега на морето, в нарушение на законите продължава. Последната дума  остава за съда и прокуратурата. Дали съдебната власт ще защити законите и обществения интерес, предстои да разберем.

www.bivol.bg