Четири снимки за малко известната поетеса от Поморие Весела Страшимирова. Една паметна плоча… три различни къщи, на които е стояла.

Дълги години беше на стената на Филипакиевата къща и аз бях с убеждението, че това е родният и дом, където в началото на миналия век е живяло семейството на анхиалския кмет Страшимир Георгиев хаджи Рашев (Весела е най-голямата му дъщеря). През последните години къщата пустееше, имота го закупи Манца и построи там хотел Олимп/Парос. Много ме беше яд, че паметната плоча не я поставиха на предишното и място. След известно време я виждам много по-нагоре по бул. „Яворов“, на стена пред частен хотел „Панорама“, до интерхотел „Поморие“. И накрая „за капак“ моят приятел Драгой ми припомни, че много отдавна (когато сме били деца) плочата е стояла на къща, която се е намирала в горния край на паркинга пред интерхотел „Поморие“ (вероятно на улица „Хр. Ботев“).

Някой ще каже – Какво от това, нали и днес плочата я има? Има я, да, ама дава ли ни достоверна историческа информация? Къде е бил истинския дом на поетесата Весела Страшимирова и на семейството на един от най-успешните поморийски кметове? Така ли се съхранява културно-историческата памет на нашия град?

Ех Поморие, Поморие . Град древен, с 25 вековна история… 

Малко информация за хората, които за първи път чуват името на поморийката Весела Страшимирова. Тя е
най-голяма дъщеря на известния и много допринесал за развитието на града ни кмет Страшимир Георгиев хаджи Рашев (4 успешни мандата през периода 1912 – 1927 год.). „Освен с утоляването на жаждата на Анхиало, Страшимир Георгиев е запомнен като голям приятел на артисти, поети и художници. Обичайно било по това време, по негова покана в града да гостуват театрални групи от цялата страна. Богатата душевност и поетичност на Страшимир Георгиев избуява в неговата първа дъщеря – поетесата Весела Страшимирова. Нейният принос в българската литература не е изследван достатъчно. Ирен Иванчева я нарича „първата маринистка в нашата литература“. Дебютът е „Крайморски песни“ и излиза през 1941 г.. Втората й стихосбирка „Море и любов“ е определена като „феномен за творческо възстановяване след огромен отрязък от време…“ Поетесата Весела Страшимирова е част от духовната памет на Поморие. Още с първата си книга „Целувка на вълните“ тя привлича вниманието на литературната критика в България и печели престижни награди. Авторка е на няколко книги със стихове, разкази и документални изследвания за преображенските войводи Георги Кондолов и капитан Стамат Икономов. Според български критици, тя е първата писателска – маринистка в историята на нашата литература.“

В  стар брой на в. „Вечерни новини“ от 4 октомври 1963 год. открих публикуван разказа на Весела Страшимирова „Яворови скали“ – поетично-романтичен разказ за пристигането на Яворов в Анхиало, в началото на септември 1899 год. Интересен е да се прочете, затова ще ви го предоставя и като текст…

Яворови скали

Файтонът спря до едно самотно ханче сред полето. Пътниците бяха посрещнати от бодър, засмян старец. Той бързо им приготви кафе. После се обърна към най-младия, потупа го бащински по рамото и запита:
– Ти не си тукашен. По каква работа насам?
– По служба – отговори въздържано мургавият момък.
– Аха, по служба. Че много си млад. . . Ще видиш нашия градец. Ех, понякога лудото море от север, откъм нос Емине, прескача сета*, залива пътя и се съединява с морето от юг. И случва се – замръкнеш на полуостров, а осъмнеш на остров. Ни поща, ни вестници, ни писма – и той се разсмя весело, добродушно. – А заживееш ли край морето, ще го обикнеш и никога няма да го забравиш. То е като първата любов. Засяда е сърцето завинаги.
Момъкът учудено се вгледа в него. Зелените очи на стареца бяха сега тъжни. За какво се е замислил той? Прилича на скандинавец, на русин-богатир със сърце на поет. . .
Момъкът протегна за сбогом ръка. Старикът я раздруса юнашки и се провикна:
– На добър час и успех в службата! – После се обърна от прага към всички и повтори: – На добър час!
Коларят замахна с камшика и конете полетяха по шосето.
Момъкът погледна назад. Ханчето се губеше самотно сред полето. Старецът още стоеше на прага. . . И младият пътник размаха шапката си.
Насреща се зададе керван от каруци, натоварени с морска сол. Пътят навлезе в лозя, натежали от тъмночервени и кехлибарени гроздове. След един час файтонът се спусна по стръмнина. Коларят едва задържаше конете. Пред очите на младия пътник се откри прекрасна гледка. Дълбоко в морето се врязваше тесен полуостров. Червенееха се покриви. Между тях зеленееха дървета. Високо към небето се издигаше стрелата на минарето. Две стройни църковни кули превръщаха градеца в средновековен замък, изплувал из морския простор като старинна приказка. От дясната страна на пътя се простираше тихият залив, огрян от залязващото слънце. Отляво се редяха солниците. Във водата на техните квадрати се отразяваше розовото вечерно небе. Купища сол, подобни на палатки, се белееха между тях.
Момъкът се взираше на север към Емине. Та това ли синьо, спокойно море, ширнало се зад солниците, наричаха „лудо“?
Но в следния миг друго привлече погледа му. От двете страни на пътя като древни великани размахваха крилете си няколко ветрени мелници. Стори му се, че това е поздрав за него. И за пръв път, откакто бе напуснал родния си град, по устните му пробяга усмивка.
Файтонът наближаваше градеца. Момъкът се обърна назад. В облак от златен прах, натежал над пътя, се точеше върволица от каруци. Лозарите се прибираха дома. Слънцето беше спряло над хоризонта, сякаш и то се наслаждаваше на тоя час, с който завършваше трудовият ден. Всичко гореше в огнено сияние. Дори купищата сол и изкърпените платна на мелниците изглеждаха розови.
Колата затрополи по градския калдъръм и спря пред една жълта двуетажна сграда. Над широко отворените порти се четеше надпис: „Хан Черно море“.
След вечеря момъкът се запъти към телеграфопощенската станция. Началникът, трийсетгодишен русокос мъж, го посрещна сърдечно. Той приличаше повече на артист, отколкото на пощенски чиновник.
– А-а, новият телеграфист? Ех, малко ще ви е трудно отначало. Шепа българска интелигенция сме тук: двама лекари, учителите, банковите чиновници.
Когато момъкът излезе от пощата, газените фенери вече бяха запалени. Той продължи по главната улица. Мина край джамията, край дюкяни и къщи, стрехите на които на места се допираха. Изведнаж се спря поразен. Пред него се издигаше величествен старинен храм. Дворът беше ограден с висок зид и беше засенчен от акации. От двете страни на портата светеха фенери. Към храма водеха стъпала от бял мрамор. Над акациите, над съседните къщи, високо в звездното небе, се извишаваха две стройни кули като ръце, устремени към безкрая. . .
– Храм на богинята на любовта – помисли момъкът. – Той не навява християнско смирение, а говори за красотата на живота, който трябва и може да се живее тук долу на земята.
Звуци на полка долетяха до слуха му и той продължи нагоре по пътя. Излезе пред ярко осветлено казино. Под навеса, около масите, покрити с бели покривки, седяха мъже и жени. Лъкът на цигуларя бягаше светкавично по струните, догонван от мандолините и китарите на румънските свирачи. Звуците на полката се носеха като безгрижно ято птици и се разтапяха над морето в звездната нощ. Лъхна го силен парфюм. Момъкът се обърна: приближаваше се хубава жена, придружена от млад мъж. Жената придържаше с дясната си ръка полата на дългата си копринена рокля, под чийто ръб се подаваше краят на облак от белоснежни дантели. На главата й върху черните буйни коси, завити на кок, с една игла бе прикрепена шапка, прилична на кошничка с цветя.
Жената усети тежкия, почти осезаем поглед и се обърна. Тя видя висок, леко приведен момък, скромно облечен. Но какъв огън пламтеше в черните му очи! В една стотна от секундата погледът й се кръстоса с неговия, задържа се. Тя забави крачките си и като се усмихна, каза на гръцки:
– Пос ми глепи! Та ме фай!**
Познат глас го стресна:
– А-а, тука ли сте? Хайде да влезем. Там е нашата компания.
Беше началникът на пощата. Той сочеше към една дълга маса, заобиколена от млади хора.
– Уморен съм – смутено отвърна момъкът и тръгна надолу по булеварда.
Мисълта му неволно се върна към хубавата жена. Та тя беше истинска морска сирена! Как ли се казва? Корина, Калиопа, Клеопатра, Касандра, Корнелия. . . Да, да . . . Калиопа. Музика на името, музика на очите.
Той се спря край един зид, оградил дълго едноетажно здание с високи сводести прозорци. После слезе по пътеката и седна на бялата скала, надвиснала над самото море. Вълните едва чуто шумяха. В дъното на залива горяха лампите на големия пристанищен град. На изток от странджанския бряг в равни промеждутъци светваше и угасваше фарът, като хвърляше сноп лъчи върху тъмните води. Музиката от казиното достигаше тук на бавни, уморени вълни. Танцовата мелодия идеше сякаш от някакъв далечен, чужд нему свят. И пак го обхвана познатото чувство на тъга и самотност. . . Колко бе искал още да учи! Напразно майка му молеше бащата. Той отсече:
– Време е да работи!
И той работеше. Тракаше на телеграфния апарат. Но в минутите между работата вадеше бележника си и редеше в треска първите си стихове.
– Ще чета, ще се уча сам – бе решил той.
И дървеното му куфарче тежеше от книги. . .
Момъкът се вслуша в шепота на морето. И му се стори, че огромната морска гръд въздиша заедно с него. В света имаше толкова много страдания! . .
Пред очите му се мярна скорошна картина. Селска кръчма. Изгнаници-арменци седят около масата, пият и пеят. Но каква песен! Не песен, а плач и зов за борба, за разплата, за мъст! О, ще ли да забрави оня стар арменец, който, сложил глава върху масата, плачеше с горчивите сълзи на прокуденика . . .
Ето, там свирят полка. Млади хора безгрижно се забавляват. А неговото сърце го боли с болката на всички нещастни. Неволно ръката му се протегна към малкия бележник в джоба на палтото. Той го сложи на коляното си и започна да пише. Обхвана го познатото вълнение, което прониза цялото му същество: любов към страдалците, желание да подаде ръка на тия, които напразно търсят помощ в безизходния мрак на живота. А в това море спяха хиляди корабокрушенци, смели мореплаватели, от далечни столетия до наши дни. Очите на всички тях са били обърнати към родния край в последния миг на догарящото съзнание.
Той пишеше думи, които морето му нашепваше, думи на мъка и протест.
Открехна се вратата на близък балкон. И в осветления правоъгълник се появи силует на момиче. То запя тихо, за себе си. Момъкът не разбираше думите, но гласът бе сладък и нареждаше думи на копнеж и любов. Момичето пееше подпряно на балконската ограда. Момъкът в сянката на зида слушаше песента на непознатия му език. Струваше му се, че е попаднал в някакъв екзотичен остров, изхвърлен като Робинзон от бурите на живота. И съвсем тихо, за себе си прошепна:
– Мой Робинзоне, мой бедни Робинзоне!
Песента се лееше, страстна и волна като полет на птица, дълго задържана в клетка, размахала най-сетне криле. Момъкът слушаше, притиснал до гърди бележника с недописания стих.
– Елфира! – чу се отвътре заповеднически глас.
Песента замлъкна. Бялото видение изчезна от дървения балкон. Остана да зее само разтворената врата.
– Елфира! – повтори като ехо момъкът.
И пред очите му се появи пак образът на тая, която бе срещнал при казиното и бе нарекъл в мислите си Калиопа.
– Елфира! Калиопа! – Каква музика на имената, съчетана с музиката на очите, с музиката на гласа.
Той се огледа. Прозорците на къщите бяха вече тъмни. Не се чуваше свирене от казиното. Колко време бе седял тук? . . На хоризонта изплуваха светлините на кораб. Отде идеше той и къде отиваше? Населяваха го временно непознати нему същества, всяко със своя собствена съдба, със свои радости и скърби. И може би някой самотник като него се взираше сега с копнеж към брега.
Дълго следеше той светлините на кораба. И в съзнанието му изплува всичко, което бе видял в този следобед: ханчето с бодрия му стопанин, солниците, ветрените мелници, морското казино, величествения храм. . . В тъмнината загадъчно се усмихваха очите на Калиопа, докато песента на Елфира зовеше за радост и щастие. Корабът изчезна, потъна в безкрая, сякаш никога не е бил. Морският простор остана празен, необятен.
Момъкът разкърши снага и с бавни крачки се запъти към хана. Самотните му стъпки отекваха по калдъръма на тясната улица. Градецът заспиваше под тихия плисък на вълните.
Беше 3 септември 1899 година.
Поморие, август 1963 г.
ВЕСЕЛА СТРАШИМИРОВА

Д-р Кристалин Каприев

Нужни са ни спешно за изработване на обувки във Виена за Таня, за да избегнем поставянето на имплант и много тежка операция, уточни майка й Недялка Гръкова

23-годишната Таня Гръкова, която страда от детска церебрална парализа, спешно се нуждае от 3500 евро.

„Бяхме на контролен преглед при доктор Кребс в ортопедична болница „Шпайзинг”, Виена. Той я прегледа и ни зарадва, че тазобедрените стави са добре, но тъй като стъпалото на Таня се изкривява и има плоскостъпие, за да избегнем поставянето на имплант и много тежка операция, трябва да направим обувки ортези. С тях ще спрем изкривяването“, сподели във Фейсбук майката на Таня – Недялка Гръкова.

„Само за около месец спешно трябва да съберем 3500 евро за изработване на обувки с ортези във Виена, за да предотвратим тежка операция на стъпалата. Стойността им е непосилна сума за нас, но не недостижима, ако вие застанете зад нас и подкрепите смелата ни Таня“, добавя Недялка.

„Моля ви, подайте ѝ приятелска ръка , а тя ще ви подари своите успехи – нейните мечтани крачки без инвалидна количка! Моят ангел с пречупени криле, както наричам аз моето смело момиче, се нуждае от зрънце Надежда от глътчица Вяра, от една приятелска подадена ръка, за да продължи да се бори и да постигне мечтата си, към която смело се е устремила“, споделя Гръкова.

Средствата се събират във фондацията.

Титуляр: HelpKarma Foundation

IBAN: BG22BUIN95611000581788

BIC: BUINBGSF

Основание: Таня

Четиригодишното момче почина след инцидент с моторна шейна в Боровец

При трагичен инцидент с моторна шейна днес загина малкият син на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията Ивайло Московски, съобщиха от транспортното министерство.

В този изключително труден момент семейството на министър Ивайло Московски моли представителите на медиите да се съобразят със скръбта им и да уважат правото им на уединение, пише в съобщението до медиите.

Междувременно bTV информира, че инцидентът с 4-годишният син Московски е станал в курорта Боровец.

По-рано от МВР съобщиха за инцидента, като уточниха, че сигналът е получен към 15:15 ч. в полицията.

На мястото на инцидента се извършва оглед.

Предприети са процесуално-следствени действия за изясняване на обстоятелствата и причините, довели до нещастния случай.

Директорът на градината излиза в пенсия заради скандала, а прокуратурата започна проверка

Възпитателката от бургаската детска градина, заснета да се държи агресивно с деца, има награда от кмета на Бургас за работа с деца със специални потребности. Милена Иванова и помощник-възпитателката, ставала свидетел на агресията, без да реагира, са подали молби за напускане, съобщава бТВ.

Камерата е била поставена в занималнята на децата и в продължение на седмица снимала как протичат заниманията им. Родители стигнали до това решение след като от началото на учебната година подавали сигнали за агресия, но не срещнали разбиране от ръководството на градината.

Прокуратурата започна проверка. „За проявено нравствено и физическо насилие над деца от възпитател или от лице, под чиято грижа е поставено лицето“, уточни Керка Дюлгерска, говорител на районната прокуратура.

За сега остава тайна кой е поставил камерата. Родители настояват и другата учителка, както и втората помощник-възпитателка в тази група да бъдат уволнени.

Директорът на градината излиза в пенсия.

Утре се очаква и становището на социалните служби.

Обръщение към Министър Председателя на РБ Бойко Борисов
(моля да не бъда препращана към подопечните му министри, тъй като те не са явно достатъчно заинтересовани от конкретика)

Копие до Председателството на ЕС в България

Не мога да Ви нарека уважаеми, защото не отговорихте на едно общо писмо на майки като мен за среща с Вас! Това писмо представя всички ни хора, родители на хора с увреждания, които не са си избрали нито държавата, в която да се родят, нито болестта, която имат! Та на въпроса – нашите деца, които остават такива, са принизени под нивото на бездомните кучета и две лъвчета! Аз обичам животните, лъвовете са защитен вид и за тях се грижат международни организации, както и наши природозащитници! Вие днес сте се възмутили,че протестират, добре – не Ви харесва, че на фона на нашето председателство има протести, а защо ги има!?

Пак минавам в конкретика! Знаете ли как се обгрижва такъв човек! Не, не знаете! Знаете ли как се плащат сметки, храна и че не остава нищо за едни нужди, дето не са каприз, а необходимост!Това при моя син е рехабилитация на дадения момент, защото претърпя наскоро микроинсулт!Аз с моите доходи не мога да осигуря тази рехабилитация, нито пълната грижа! Затова има Фонд социална закрила! Миналата година се обърнах към тях и ми отпуснаха една сума, която далеч не стигна,помогнаха приятели и нашият Омбудсман Мая Манолова, на която не мога да не благодаря сърдечно! Тази година кандидатствам отново не чрез социални грижи, защото оттам информацията не е необходима,  след като вече съм изпълнила един път разпорежданията им и са ме одобрили, като надлежно съм представила документи за извършените“услуги“!

Как не Ви е срам в държава членка на ЕС и тазгодишен председател да се говори и пише услуги!Това са български граждани и те имат нужда от защитата на държавата си, а не от мило предоставени „услуги“!

Нуждаем се от закон, чийто проект отлежава в Народното събрание и не се приема години наред!

Сега социалните работнички, които стъпват в дома ми,  само ако напиша нещо тук или подам някаква молба без тяхното съдействие, щели да пишат доклад! Поредният! За какво?! Та, те не видяха детето ми, което е обект на моето обръщение! Видяха мен и чуха това, което пиша и тук! Аз не приемам, че живи хора могат да бъдат третирани по този начин! Защото това е третиране по-лошо от това към уличните кучета, защитените видове и прочие твари живи и дишащи!

Тъй като моя син и събратята му по съдба не са нито улични кучета, нито защитен вид, намерете форма, под която да ни търпите! Защото все още се водим живи и българи! Ние всъщност имаме Родина, държавата ни отхвърля и чака да умрем тихо и безропотно! Отказвам да го направя по описания начин! Нито ще млъкна! Ако не можете да ни решите проблемите, които не са чак толкова много и скъпоструващи, на фона на всички държавни дертове, просто ни осигурете по една бърза евтаназия, за която помолих! Хем няма да Ви тежим на ежедневието, хем ще спестите сума ти средства за“услуги“!

Омерзена съм!

Очаквам отговор, тъй като знам, че сте голям привърженик на Фейсбук, а и нашият комисар Мария Габриел отговоря за дигитализацията, та ще Ви увери колко е важна електронната комуникация!

Без поздрав и уважение, защото не ми останаха!

Рени Григорова Евстатиева, майка на Стефан Василев Евстатиев – и двамата тежки инвалиди
Град Радомир 
30.01.2018 година

P.S.Ще помоля всички, които имат желание да разпространят и това ми писание!Аз вярвам на това,че добрите и нормалните хора преобладават все още в България и те нямат нужда от конвенции и документи,за да проявяват човещината си