Да припомним информацията наБиволъ – „Wikileaks: Как България се отказа от френските корвети“ – https://bivol.bg/wlarmy.html“Какво осуети „договора на века“ включен в амбициозното стратегическо партньорство между двете страни подписано от Никола Саркози в София, на 4 октомври 2007, няколко седмици след еуфорията от освобождаването на българските медицински сестри?

Прочитайки американските дипломатически телеграми от тази епоха, изтекли в Wikileaks става ясно, че българите най-вече са търсили да спечелят време, маневрирайки, за да не ядосат Париж, който игра активна роля в освобождаването на сестрите. Много български официални лица, включително военни от висок ранг не са били заблудени: те считат още от самото начало, че сделката е обречена на провал, френските корвети, макар и най-съвременни, са считани за ненужен лукс за бългаските военноморски сили. Но повече от всичко прочитът на грамите илюстрира усилията разгърнати от Вашингтон, за да разубеди българите да изпълнят този договор, който спред него противоречи на стратегическите интереси на София. И най-вече – САЩ лобират интензивно в полза на покупката от страна на България на американско въоръжение втора ръка – по-специално многофункционални изтребители.

Българските реформи – възможности за САЩ

В дипломатическа телеграма датирана от 29 октомври 2007 [07SOFIA1271], американският посланик Джон Байърли счита, че мерките предприети от българското правителство за реформиране на въоръжените сили са „съществена възможност“ за САЩ. Той дефинира кои са американските приоритети: да се насърчи България, която притежава „много ограничени“ средства да инвестира в сухопътните си сили (бронирани машини, комуникации и леки оръжия) и да избягва на всяка цена купуването на скъпи нови въоръжения за авиацията и флота. Американският интерес е двоен: да се подобри, от една страна, „съвместимостта“ на българските войски при съвместни операции с US Army и Атлантическия съюз (НАТО). И от друга страна, да се опита да спечели пазара за модернизацията на ВВС, като предложи на България по-стари модели, но „напълно надеждни“ F-16 и F-18.

За целта американските дипломати трябва да убедят българите да се откажат от европейските предложения: Eurofighter и, най-вече, шведските Grippen, които предлагат нови машини, но (много) скъпи. Относно ВМС, препоръките на американския посланик са още по-ясни и категорични: „Ще продължим да предупреждаваме българите срещу масивния разход за придобиването на френските корвети“. В тази област Вашингтон смята, че София трябва по-скоро да се ориентира към пазара на оказион, за да купи кораби със „средни възможности“, които да позволят на флота да извършва скромните операции, за които е предвиден. Именно американците са окуражили България да купи няколко фрегати от типа Уилинген от Белгия, една от които е Дръзки, купена през 2005 г., заради огромното им предимство да струват десетки пъти по-евтино (България похарчи 23 милиона евро за Дръзки, впоследствие 54 милиона за три други кораба, две фрегати и един минен ловец през 2007).

Френските корвети – скъпи и ненужни

На 18 септември 2007 [07SOFIA1122] (б.ред. виж превода на български), американското посолство посвещава цял доклад на френските корвети. Грамата на шарже-д-афер Алекс Карагианис препредава доверените разговори с няколко високопоставени български военни, които смятат, че договорът с Франция може да „изкара от релси“ целия процес на модернизация на армията. Те подчертават също че тази покупка, „диктувана единствено от политически съображения“, не „отговаря на операционните нужди“. Те припомнят също, че цената на корветите рискува да наруши трайно равновесието на отбранителния бюджет, лишавайки в продължение на години от финансиране други сектори на армията. Американският дипломат цитира по този повод Илко Димитров, зам.-председател на Комисията по отбрана на парламента, който припомня, че френското правителство и предприятието Armaris (филиал за експорт на DCN и Thales), имат силни връзки в страната. Друг контакт на американското посолство от Министерството на отбраната сигнализира, че някои български управници биха могли да имат лична изгода от този договор, внушавайки за съществуването на комисионни и други материални облаги. Този източник „не стига дотам, че да иска намесата на Вашингтон в това досие“ отбелязва автора на грамата, но подчертава, че единствено „намесата на по-висша инстанция“ може да спре на този етап тази „договорка“.

Всички тези опасения са формулирани няколко дни преди визитата на Никола Саркози в София, на 4 октомври 2007, за която всички говорят, че е повод френският президент да събере дивидентите от неговия ангажимент – и най-вече на съпругата му Сесилия – в аферата с българските медицински сестри, върнати в страната от самолет на Френската република на 24 юли 2007 след осем години прекарани в занданите на Кадафи. Този договор е нещо като черешката върху тортата след договора за стратегическо партньорство, който двете страни се канят да подпишат при визитата на Саркози в България. В заключението американският дипломат опитва да смекчи драмата от събитието, припомняйки, че българите са майстори в изкуството да подписват амбициозни договори, които не смята да уважат…“