Малко предистория
През март 1879 г. в Париж, княз Лобанов-Ростовски отива в Париж да прецени Алеко Богориди (Алеко Паша) дали има качества да бъде посочен за руският кандидат за поста генерал-губернатор на Източна Румелия. Съпругата на Алеко Паша, както бил известен той в Османската империя слуша внимателно хвалебствията на руския княз, който изтъква, че императорът на Русия цени високо извънредните му качества и е спрял своя избор върху него. Изведнъж тя казва на руския дипломат: „Ако Негово величество има такова добро мнение за способностите на моя мъж, защо не го препоръчва за княз на България?”
Княз Лобанов дава интересно обяснение, като изтъква, че постът на генерал-губернатор е по-важен, тъй като Македония ще бъде присъединена при първия удобен случай към областта (Източна Румелия), която по този начин ще стане ядката на бъдеща целокупна България.
Интересна теза, която 6 години по-късно е в основата на все още неясния план на Захари Стоянов за Съединението, което да се случи след едно въстание в Македония. По това време в главата на Захари Стоянов са „омесени хайдушкия национализъм, съзаклятническата романтика, якобинството на френските революционери, утопиите на руската нихилистическа мисъл, Ботевата омраза към калугерите и чорбаджиите…” (Симеон Радев- „Строители на съвременна България”).
По времето, когато се провежда разговора на руския дипломат с Алеко Стефанов Богориди (Алеко паша), кандидатурата за княз на България все още не е избистрена, но най-голям шанс е имал принц Александър Йозеф фон Батенберг, който е племенник на жената на цар Александър ІІ. Плюс това служи в руската армия и участва във Руско-турската война през 1877-1878 г. в отряда на ген. Гурко. Шанса на Батенберг е най-голям сред тримата кандидати представени пред Великото народно събрание на 17 април 1879 г.
Алеко Богориди е син на влиятелния Стефанаки бей (княз Стефан Богориди, който е единственият християнин, който има честта да приеме султана на Турция в дома си). Алеко паша е и правнук на Софроний Врачански, но не знае български?! Богориди заема високи постове в Османската империя-член на Държавния съвет, министър на обществените сгради, пощите и телеграфите, дипломатически агент в Молдова, член на дипломатическата мисия в Лондон, посланик във Виена. Дори август 1886 г. след абдикацията на княз Александър І, той е отново кандидат за българският престол, но всичко това ще се случи след Съединението на България.
След като руските войски се изтеглят от Източна Румелия, Алеко паша влиза решително в ролята си на господар на областта, което го довежда до противоречия с руския консул в Пловдив, княз Церетелев.
Противоречията на Алеко Богориди с руснаците се изострят и от липсата на съвпадение на целите на трите фамилии Гешови с неговите. Големият клан на Гешови господства над Пловдив и според думите на Симеон Радев „Гешовците бяха превърнали наистина държавата в семеен монопол”.
Като начин на съпротива и недоволство срещу техния монопол в Пловдив се появява и т. нар. „казионна партия” на Тодор Кесяков, Иван Салабашев, Яким Груев. Алеко паша им симпатизира поради русофобските им възгледи. Срещу социалното положение и богатствата на Гешови, „казионната партия” противопоставя неорганизираното политическо недоволство и стремежа за национална независимост от Русия.
Идването на Каравелов в Пловдив и неговата дейност водят до активизиране на румелийските партии и през 1883 г. „казионните” печелят изборите и взимат определените по „Органическия устав” директорски места, а Каравелов става кмет на Пловдив. Дотук стигат инициативите на т. нар. „казионни”, до взимането на властта. В отговор на това променено статукво Иван Ст. Гешов-братовчед на Иван Евстратиев Гешов, се насочва към една популярна платформа: Съединението. Ето как политическите борби в Източна Румелия водят към едно добро дело, което обаче е политически похват, а не напълно осъзнат национален идеал.
Първият опит за Съединение между Източна Румелия и Княжество България е проведен много скоро след Берлинския конгрес от 1878 г. Още през 1880 г. дейци от двете области, сред тях и Стефан Стамболов, съставят Централен комитет в Сливен за тази цел. Международната обстановка изглеждала благоприятна – очаквала се война на Балканите между Османската империя, от една страна, и Гърция и Черна гора, от друга. Още повече че министър-председател в Лондон станал Уилям Гладстон и не се очаквало противопоставяне от страна на Великобритания. В английската столица дори бил изпратен български емисар, който да преговаря с известния политик. Но война на полуострова не избухнала, Гладстон не подкрепил идеята, а срещу нея се обявила и Русия и опитът за съединение пропаднал – за близо 5 години пише гл.асистент Владимир Станев.
Макар и идеята за Съединението да се датира още със самото учредяване на автономната Източна Румелия според Берлинския договор, тя е позабравена до този момент, когато е използвана като политически лозунг и средство за политическата борба. Още през 1882 г. княз Александър чрез министъра на външните работи на княжеството д-р Вълкович сондира мнение за едно съединение. Иван Ст. Гешов присъства на прием на княз Александър І през януари 1882 г. по случай довършване на двореца. На този прием външният министър на Княжество България д-р Вълкович, заявява, че съединението трябва да стане скоро и че русите не са против.
Пристигането на новия руски консул в Пловдив Сорокин, който донася инструкции да подготвя населението на Източна Румелия за едно съединение с България, което е трябвало да предшества детронирането на княз Александър според руския план от 1883 г. Това идване обръща надмощието на политическите сили в полза на Гешови и „казионните” са принудени чрез митинг в Пловдив на 1 април 1884 г. да заявят, колко високо били ценени заслугите на пашата (генерал-губернатора). Иван Ст. Гешов обръща митинга в контрамитинг, издигащ призиви „Да живее руският цар” и в голяма съединистка демонстрация.
Тези събития са предшествани от голям съединистки митинг в София с 5 000 присъстващи, които на 21 март са приети на аудиенция при княз Александър с резолюция за съединение на княжеството с Източна Румелия. Княз Александър заявява: „Като българин не мога, освен да съчувствам на патриотическите заявления на българския народ, изказани в поднесената ми резолюция, но като княз на България, поставен тук вследствие на Берлинския договор, ви заявявам, че сега още не е дошъл моментът да стане желаното от всички съединение.”
Фамилията Гешови има опит със западната политика, самият Иван Евстратиев Гешов е бил почетен вицеконсул на САЩ в Пловдив през 1877г. и той съветва братовчед си Иван Ст. Гешов, както това прави и английският консул в Пловдив, Джонс да лобират съединистката идея пред европейските кабинети. Преди заминаването си за Европа Гешов се среща с министър-председателя Драган Цанков, който одобрява идеята и им отпуска пари за път. Скромната делегация посещава Лондон без особен успех. Старият лорд Дерби им казва: „Търпение! Съединението ще стане един ден, но сега е рано да се мисли за него” (Симеон Радев – „Строители на съвременна България”-бел. ред.).
В Париж френският министър – председател им съобщава, че по никой начин няма да ги приеме.
Във Виена руският посланик княз Лобанов ги съветва да не ходят в Петербург с думите: „ Но сега не е моментът за едно нарушение на Берлинския договор. Имайте това предвид и бъдете благоразумни.”
В Русе княз Александър приема делегацията и не се изненадва от неуспеха на пътуването им. На самия него е добре известна идеята на Русия да се извърши Съединението като една прелюдия на нейните широки планове на Балканите, но временно се е отказала от тази идея предвид усложненията, които ще предизвика една революция в Пловдив.
Мандатът на Алеко паша изтича, а само Русия има голям интерес към румелийските дела и тя се възползва от пасивността на другите европейски сили и от фактическото право тя да одобри новия генерал-губернатор.
На поста генерал-губернатор е назначен главният секретар на Алеко Богориди, Гаврил Кръстевич, участвал в борбите за църковна независимост и издал с помощта на Стефан Караджа –„История на българите”. Той е доверено лице на руското посолство в Цариград.
По същото време идват на власт и т. нар. „съединисти”, като Иван Ст. Гешов е избран за председател на Постоянния комитет. Взимайки властта, носени от вълната на Съединението, те се обръщат срещу тази идея с мотива, че времето не е подходящо. Отново по политически причини обвързани с лични интереси идеята за Съединението е позабравена.
Захари Стоянов подема идеята за Съединението без ясни намерения, като алтернатива срещу „лъжесъединистите”, които са изменили на народния идеал. Схемата за извършване на Съединението, според Захари Стоянов и другарите му е обвързано с едно въстание в Македония, на което правителството на Източна Румелия няма да пречи и чак после да извърши акта на съединението.
През пролетта на 1885 г. капитан Коста Паница създава таен комитет в Русе и подготвя въстание в Македония, чрез изпращане на въоръжени чети от България. В този комитет влиза и Филип Тотьо и Никола Живков. Интересен е механизма на финансиране на четите. Коста Паница изпраща хора да убият един румънски чокой, който държи в метална каса в Букурещ много акции и брилянти. С помощта на румънския касоразбивач Жоржеско касата била отворена и акциите и брилянтите ограбени. Заради преследване от румънската полиция, Филип Тотьо използва пренасянето на ковчега с костите на Раковски в Русе, за да пренесе нелегално акциите и брилянтите. По-късно с тези акции (купони за по 250-300 лева), Димитър Ризов,който ги обменя осигурява пари за четите за Македония.
Калмиковата чета трябвало да даде сигнал за въстание в Македония, но тя била бързо разбита. Липсата на оръжие за четите като проблем достига до Захари Стоянов, който решава да ограби военния склад в Чирпан.
Акцията е успешна, но румелийското правителство изпраща преследвачи след конвоя, който е настигнат по пътя към Балкана, край Стара Загора.
Правителството завежда дело, а случката става известна в Цариград.
Тази случка довежда Захари Стоянов до извода цитиран от Симеон Радев в книгата му „Строители на съвременна България”, а именно: „Ний вече трябва да работим за съединението на княжеството с Южна България. Румелийското правителство пречи на освобождението на Македония. За това трябва да гледаме да го свалим и направим Съединението, че тогава вече ще дойде редът за Македония.”
Присъединяването на Паница и Димитър Ризов към движението му дава нов тласък, както и включването на д-р Странски, бивш директор в Румелия от партията на „казионните”.
Създаденият през февруари 1885 г. БТЦРК в Пловдив разчита на майор Райчо Николов(дядо Райчо) и на майор Данаил Николаев, който е командир на втората пловдивска дружина. И двамата са с руско военно образование и участници в Руско-турската война 1877-1878 г.
Негов баджанак е Коста Паница. Макар и готвещо се, Съединението няма определена дата за извършване и план. Захари Стоянов има виждания за една въстаническа чета, която да развее знамето в Панагюрище и оттам да хване гората, както е било по турско. Нещата се ускоряват на една сбирка на 17 юли на Бузлуджа посветена на смъртта на Хаджи Димитър. Ентусиазмът е висок и време за бавене няма. За нужди на организацията се изпращат пратеници да поискат от бургазлията Иван Хаджи Петров 100 златни лири. Бургазлията обаче дава 15 лири, а други бургазлии дават почти 35 лири за нуждите на Съединението.
Планът за Съединението е разкрит на майор Данаил Николаев едва в края на август 1885 г. и той се заема пряко с организацията. На 29-ти август 1885 г. Димитър Ризов и кап. Муткуров отиват в лагера на княз Александър, който е на военни маневри и искат категоричен отговор относно Съединението. Той не е бил готов да се произнесе по един толкова съдбовен въпрос. Преди време князът обещава на Русия, че няма да поддържа Съединението. Димитър Ризов го мотивира, че само Съединението може да спаси престола му от чуждите посегателства.
Петко Каравелов в разговор с д-р Иван Странски с най-рязък тон отхвърля Съединението като глупост. Въпреки всичко Димитър Ризов в Евксиновград скланя княз Александър да се извърши Съединението, даже получава динамит за взривяването на моста на р. Арда.
Първоначалните намерения са да се извърши Съединението на 15 септември, но Панагюрище въстава на 2 септември без оглед на планираното от комитета. Властта арестува размирниците, но тълпа от няколко хиляди човека принуждава околийския началник да ги освободи.
Комитетът се събира в Пловдив на заседание на Сахаттепе, където е и Панайот Хитов, който помага да се изработи някакъв план за въстание.
По това време майор Николаев очаква започването на военни маневри и отваря секретен запечатан плик, от който разбира, че военните маневри започват на 7 септември. Той съобразява, че въстанието трябва да започне на 6-ти септември най-късно. Военната организация се раздвижва, а на 4-ти септември се раздвижва Голямо Конаре и дава сигнал за общо въстание под ръководството на Чардафон Велики-бивш сержант-майор от войската.
Пловдивският префект П. Димитров заминава за Голямо Конаре, за да разбере какво става. На 5- ти септември сутринта Чардафон, облечен в униформа от четата на Хаджи Димитър, начело на 17 души арестува префекта и пред него обявява Съединението.
До този момент Иван Ст. Гешов не одобрява станалото в Чирпан и Голямо Конаре, а временно заместващия консула на Русия, Игелстром заминава в Конаре да убеждава населението, че ставащото е безполезно и че Русия е против.
На 5-ти септември, се установява с помощта на кавалерийски поручик Никушев, че паролата за през нощта за минаване през караулите е „Дупница”. Вечерта заседават извънредно директорите на румелийското правителство под ръководството на Гаврил Кръстевич. Един бивш полицейски чиновник П. Иванов настоява да се изпрати съобщение по телеграфа до Портата, в което да са съобщи за вълненията и невъзможността румелийското правителство да се справи и запази реда.
Съобщението били изпратено по един ординарец до телеграфа край конака, но губернатора Кръстевич сам го връща и предотвратява изпращането му в Цариград, като заявява: „Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане.”
През нощта на 5-ти срещу 6-ти септември се случват интересни неща.
Близо до Бунарджика в Пловдив в Дюкмеджиевата къща, поручик Стефов намира един изплашен революционер и бивш хъш, Захари Стоянов.
Едва по-късно, когато войската предвождана от майор Николаев и дружината на Чардафон са вече влезли в Пловдив и са пред конака, където е губернаторът Кръстевич, Захари Стоянов е доведен от поручик Стефов и двамата влизат при Гаврил Кръстевич и му съобщават, че народът е обявил Съединението под скиптъра на княз Александър и че милицията е прегърнала това патриотическо дело.
Симеон Радев в „Строители на съвременна България” описва будещото възхищение отношение на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич към това, което се случва и към пренебрежителното отношение на Захари Стоянов към него, който го потупва по рамото и му казва:
„ – Така, така е, бай Кръстевич!
– И аз съм българин – забележи Кръстевич. – Ако съм изгубил всичко, то поне народът спечели.”
Във файтона Кръстевич е придружен от Делка Шилева от Голямо Конаре с извадена сабя.
В градския съвет е избрано привременно правителство начело с д-р Странски и с участието на майор Д. Николаев, майор Райчо Николов, Захари Стоянов. Из улиците ехтят викове: „Да живее княз Александър! Да живее Съединена България!”
Любопитен факт е направената импровизирана трапеза от руските офицери за техните български колеги в руското консулство. Отварят се бутилки шампанско, обстановката е сърдечна. А подполковник Чичагов дава информация на българските офицери, къде да се съсредоточат войските срещу ответен удар от Турция.
По същото време в княжеството министрите от правителството на Петко Каравелов са изненадани. Самият Каравелов е много изненадан.
Пристигайки в Търново, Каравелов вижда една многохилядна тълпа, която го среща с викове: „Да живее Съединението! Да живее Каравелов!”
Доскоро говорел против него сега Каравелов държи една импровизирана реч, която в края си призовала: „Тая година в Тракия, догодина в Македония!” (Напълно характерно за българските политици, нали?!).
Княз Александър Батенберг не се колебае и изпраща телеграма до привременното правителство в Пловдив, че ще признае от Търново с официален акт Съединението. Телеграмата завършва с думите: „Бог да е с нас!”
В разговор с Каравелов, княз Александър заявява: „Моето мнение е, че не мога да не приема Съединението. Предлагам немедлена заповед да се мобилизира войската, да тръгна с вас заедно за Пловдив и да се вземе в ръце управлението на страната.”
Използвайки хитрост, княз Александър изпраща циркулярна телеграма до Силите, за да им съобщи, че признава сюзеренните права на султана и че Съединението не съдържа никаква враждебна цел спрямо Турция.
От друга страна, той взема решение да се мобилизира войската в княжеството и да се свика Народното събрание на извънредна сесия на 10-ти септември 1885 г. Три дни след Съединението княз Александър І Батенберг стъпва в Източна Румелия, придружен само от двама адютанти и един стражар и един слуга. Един европейски журналист от „Indipendance Belge” пише, че народният възторг надминавал всяко въобръжение.
Така без кръв и хитро заобикаляне на проблемите се извършва великото за нашия народ дело Съединението на две основни части от българските земи с обща площ от 96 345 квадратни километра и население от 3 150 000 души. Ето едно чисто и напълно българско дело, доведено до трайно успешен край, въпреки политическите машинации и интриги.
Как Русия реагира на Съединението?
„Може да се каже, че от всички велики сили най-много изненадана от Съединението бе Русия, която се считаше за най-добре осведомявана върху българските работи. Когато се получи в Москва известието за революцията, руският консул в Пловдив Сорокин обядваше у Каткова, който му показа депешата на Северната агенция. „Това е невъзможно!“ – се провикна Сорокин. – Вий недейте вярва това!“ Гирс, който бе получил уверенията на княз Александра във Франценсбад, не искаше тоже да вярва новината; също и Александър ІІІ, който при свиждането на тримата императори в Кремзир през лятото бе казал на Франц Йосифа и на Вилхелма І, че няма никаква причина да се безпокоят за statuquo-то в Румелия. Честолюбието на цяла официална Русия биде дълбоко засегнато от тоя сюрприз и тя не закъсня да го нарече вероломство. Тъй още в самото начало истинските руски интереси бидоха премрежени от един гневен сантиментализъм, който караше Гирса да дири отмъщение там, гдето той можеше да иска гаранции.
Руското общество, следвайки своите славянски инстинкт, в първите дни посрещна Съединението с голям възторг. Аксаков почваше уводната статия в Русь с един триумфален вик: „Треснул Берлинский трактат! Ломится!…“ „Целият славянски свят се радва и заедно с него – приятелите на човечеството“ – пише Новое время. Органът на московските либерали и на професорите – Русские ведомостиf – поздрави също с най-жива симпатия тази стъпка на българите към тяхното национална обединение. В цялата руска преса само Катков се обяви още на първия ден срещу Съединението – пише Симеон Радев в „Строители на съвременна България”.
„Свободолюбивите руски вестници не можеха да не симпатизират на Съединението по много причини: то бе насочено срещу бездарната дипломация на царизма и се осланяше на принципа на националността и на народната воля, две идеи, драги на доктринерния либерализъм на „западниците“. Защитата на тия вестници бе обаче боязлива, косвена: цензурата бдеше над тях.“
Руският император Александър ІІІ, сконфузено заявява пред българската дипломатическа делегация на 21 септември 1885 г. във Фреденсбург:
„Не можете да се съмнявате в моите чувства към българския народ.Те са неизменни, но Аз не одобрявам действията, които вие сторихте без да ни предупредите и които Ме поставят в много трудно положение, а може би и безизходно положение. За разделяне сега не може и дума да става, но как и в каква форма ще има съединение, този въпрос трябва да се реши. Вашата необмислена постъпка изправи на крака всичките племена на Балканския полуостров и особено Сърбия (но въпреки неговата мощ не пропуска да заплаши със Сърбия-б.ред.).
Вие знаехте, че вашето желание за съединение е Наше желание, но ние искахме да го уредим тихо и мирно, още повече, че сега румелийците не трябваше да бързат, те нямаха от какво да се боят, цялата админстрация беше в ръцете на Българите.”
Въпреки това многозначителни са думите на Захари Стоянов : „Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка!“
И ако се питаме днес цели 133 години по-късно, дали това е най-българският ден в новата ни история ще заявя твърдо, че това е той – най-българският ден, на който няма нужда да каним чужди държавници, защото никой не ни е помогнал, а народ и правителство са постигнали единство в името на интересите на България …
През 1943 в България отказват да се подчинят на хитлерова Германия и спасяват близо 50 000 евреи от сигурна смърт. Изложба в Бон припомня тази част от българската история. Репортаж на Емилиян Лилов:
Тази история звучи повече от невероятно: в разгара на Втората световна война една малка държава, която по онова време е съюзничка на Хитлер, му се противопоставя и предотвратява депортирането на своите евреи в лагерите на смъртта. С енергичните си действия българското гражданско общество демонстрира своята решимост да се противопостави на една нечовешка, репресивна политика. На тази част от българската история е посветена изложбата в Бон, озаглавена „Неизвестните герои – силата на гражданското общество. Спасителите от България“.
„От сигурна смърт в нацистките лагери на смъртта тогава са спасени близо 50 хиляди български евреи“, посочи при откриването на изложбата консулът на Република България във Франкфурт на Майн Стефан Димитров. „Това, че 11 хиляди евреи от Тракия и Македония все пак са депортирани, не прави по-малък героичния подвиг на българското общество“, подчерта консулът.
След Франкфурт на Майн, Дюселдорф и Берлин, сега изложбата гостува и в Бон. Тя включва 21 плакати, разказващи историята на спасяването на българските евреи в периода 1940-1943 година, т.е. от приемането на Закона за защита на нацията и започването на първите гонения на евреите в България до окончателното отпадане на опасността те да бъдат депортирани.
Кои са тези „неизвестни герои“
„Спасителите са били обикновени хора, български граждани, проявили гражданска доблест и завиден кураж“, казва за ДВ председателката на Съюза на еврейската общност в Бон Маргарет Трауб. „Тези неизвестни герои не са го направили, за да станат известни. Това са били хора, останали верни на своите принципи и ръководени единствено от своята любов към ближния. Фантастично е, че те са намерили начин да спасят толкова много други хора“, смята Трауб.
По нейните думи и до днес спасяването на българските евреи през Втората световна война си остава малко известен факт. „Включително и сред еврейските общности по света много хора не знаят за спасяването на българските евреи“, твърди Маргарет Трауб и добавя: „Разбира се, като изключим историците.“
Затова е важно и днес да се говори за онези събития. Да се разказва на младите поколения за подвига на българите, спасили своите евреи от нацистките лагери на смъртта. Още повече, че има и опити за неговото омаловажаване. Точно така впрочем прозвуча и един от въпросите, зададен в дискусията след откриването на изложбата в Бон, внушаващ, че действията на българското общество и на българската църква са били повлияни от обрата във войната след битката при Сталинград. „Този въпрос не беше злонамерен, по-скоро ставаше въпрос за объркване на дати и факти“, коментира консул Стефан Димитров. „Знаем кога е битката при Сталинград и откога датират опитите за спасяването на българските евреи от депортиране. Тоест, чисто исторически нещата не съвпадат. И второ, ако е имало такова влияние, то не е било върху българското население, върху българското гражданско общество, да не говорим пък за българската църква“, добавя Димитров.
Стефан Димитров при откриването на изложбата
„Това не е историческа случайност“
„Спасяването на българските евреи не е резултат от исторически случайности“, категорична е Астрид Мемел, която ръководи мемориалния комплекс „Жертвите на националсоциализма в Бон“. „Събитията от преди 75 години са изключителен исторически пример за доблест, показващ решимостта на българското гражданско общество да се противопостави на една репресивна, несправедлива и диктаторска политика“, казва тя.
Изложбата е плод на сътрудничество между Културния институт на българското Външно министерство и Института за европейски изследвания. Досега тя е показвана в повече от 50 страни, а в Германия е от септември 2017 година. В Бон изложбата ще гостува до края на август. На откриването ѝ снощи (12.06.) беше показан и документалният филм „Извън хватката на Хитлер“, заснет по едноименната книга на Михаел Бар-Зоар.
dw.com
„Водят двама българи към бесилото, а единият прошепва на другия:
– Хайде да се опитаме да избягаме…
– Ами по-добре да си траем, че да не стане по-лошо…“
(най-българският виц)
Априлското въстание избухва на 20 април стар стил (1 май нов стил) 1876 г. в Копривщица и е организирано от Българския революционен централен комитет. По план въстанието е трябвало за започне на 1 май, но поради предателство избухва по-рано. Днес и в бъдеще второ такова не можем да очакваме, а поробители бол …
Вероятно все още помните онази нагла обида към широка група българи отправена от Бойко Борисов в Чикаго през февруари 2009 г., която и до днес европреЦедателят отрича да е изрекъл :
„Това е основата на населението в момента – един милион цигани, 700-800 хиляди турци, два милиона и половина пенсионери.“ И добави към емигрантите в Чикаго: „И вие като избягахте милион и половина, материалът, който се явява на избори или можем да избираме като кадри, никак не е голям“.
Неудобната истина обаче е, че точно мат`рялът на 26 март 2017 г. избра този ученик от Банкя харесващ поуките на Тодор Живков, Сакскобургготските и онези на Хитлер, Сталин и Путин да управлява и го направи толкова покорно, че той и шайката му се видяха със сигурност управляващи поне още един мандат в комбина с псевдопатрЕотите.
Абсурдите на управлението на Борисов 2 доведоха логично до втората му оставка на фона на огромен нов дълг, до измислените суми за милиарди за саниране, до спад в инвестициите през 2016-а до около 685 милиона. Спад от около 15 пъти. Всичко това породи надежди за една промяна, за едно ново Априлско въстание, което да ни освободи от 28- годишния гнет на партиите, но всичко бързо прецъфтя, защото мат`рялът си остана почти същият и със същата робска нагласа …
Същото това абсурдно правителство Борисов 2 докара българите да внасяме повече осигуровки и данъци, отколкото в много по-богати държави, с по-висок жизнен стандарт.
Облагането на труда в България е по-високо, отколкото в Гърция, Испания, Естония и Полша, а далеч зад нас са богати държави като Люксембург, САЩ, Канада, Великобритания. В Швейцария например удръжките от заплатата на един несемеен работещ без деца са близо два пъти по-ниски от България – 21,8%, но стадото си избра отново Борисов …
Днес е така и с абсурдното управление на Борисов 3 …
Погледнете външния дълг на България при Борисов 3 днес, който е 25.7 млрд. лева и расте с по 30 лева в секунда, а първо място по смъртност в ЕС и дори челници в света ?!
И защо стана така ?!
Българинът си мечтае все за Спасител, за твърда ръка , която да го защитава и храни, а той да си прави каквото си знае и може и така до пристигането на абсурдните сметки за ток през 2013 г., до 3000 лева за долар през 1996 г. и изчезване на спестените от него пари в банките и липсата на хляб или нещо друго, като абсурдното увеличение до 38 % на цените на газа …
Харесва си българинът да е под ярема, но да е сит, може и да не е свободен, но сит и да чувства, че има някаква санирана собственост …
Българинът е отвратен от настоящето, песимист за бъдещето и харесва миналото си.
Цветана Кьосева е описала в „Неудобните истини за Априлското въстание“ една ситуация, която не прави чест на някои българи, но която се среща и днес, цели 137 години по-късно:
„Известно е от историята, че цветущият по време на Априлското въстание град Копривщица е спасен от опожаряване и от масови убийства. За младия читател обаче е почти неизвестно как и на каква цена е станало това. Фактите по случая са останали заключени в старите книги и спомените на участниците в събитията.
Гордост за копривщенци е, че в техния град пуква първата пушка на въстанието, но малко след като отминала еуфорията и турците започнали да палят и разграбват село по село, станало ясно, че и градът им ще бъде разорен
Пръв схванал неизбежността на ситуацията самият водач – ръководителят на революционния комитет в града Тодор Каблешков.
Каблешков предложил въстаниците да не се бият с турците в селото, за да не го бастисат, а това да стане в планината. От своя страна чорбаджиите да изпратят писмо до турското правителство и до конака в Пловдив, в което да поискат войска, „за да пази селото от въстаниците“. Писмото било съчинено набързо.
Ето какво пишело в него:
„На 20- того непознати нам хора, които се казаха, че са въстаници, слязоха в селото ни откъм Стара планина и сред като грабиха и убиваха мирни жители и караха насила хората да се съгласят на техните лоши намерения, оттеглиха се към планината, като отведоха със себе си някои от младежите ни. Други пък, види се техни единомишленици, направили същото с околните села, като изгорили селата им и ги накарали насила да се приберат в Копривщица. Сега, понеже се боим да не нападнат изново и да направят по-големи безчинства, молим най-покорно законното ни правителство да изпроводи час по-скоро войска, за да ни пази от въстаниците“.
Планът не тръгнал веднага, тъй като завалял проливен пролетен дъжд и оттеглянето на въстаниците в планината се отложило. Тогава в главите на чорбаджиите се родила друга безумна мисъл – да хванат по-видните въстаници и да ги предадат на турците, с което да ги умилостивят и после да откупят селото си. Сутринта на 30–ти април пред селската аптека, откъдето четата трябвало да потегли за планината, се събрала голяма група разбунени селяни. Чорбаджиите започнали да викат: „Дръжте ги, бе, да ги изловим, да ги предадем на турците, само така ще спасим селото от злото, което ни е дошло до главите. Ако върнем тия хаймани, ще се отървем от по-голямото зло.Нека ги изколят до един тия нехранимайковци!
Тълпата се нахвърлила върху бунтовниците, обезоръжила ги, навързала с въжета по-видните от тях.
След като вързали въстаниците, копривщенци се отнесли към тях нечовешки и срамно. Пред аптеката се струпали селяни-зяпачи. Те чакали някой от затворените да се покаже на прозореца и започвали да му се присмиват и да го ругаят. В своите „Записки“ от Априлското въстание летописецът Захари Стоянов ни съобщава, че дори чичото на Каблешков идвал да ругае своя племенник „по най-непростителен начин“. Пак той пише, че когато жадните апостоли молили за вода, им била изпратена една стомна, пълна с нечистотии.
Както пише историкът Димитър Т. Страшимиров, „най-жестокият жребий на онеправданите, не ще съмнение, беше душевната мъка за осраменото велико дело, и обидата да бъдат затваряни, вързани и унижавани от единомишленици, станали сега сляпо оръдие на безчувствени и долни хора“. Според него, по времето, когато е писал книгата си за Априлското въстание (1907 г.), по стените на лудницата в двора на църквата „Св. Никола” все още личали надписи – тъжни изповеди на бедните затворници от рода на: „Който за народ се труди и грижи, Тук той в гнусна темница лежи“.
Нека си припомним част от „Записки по българските въстания. 1870–1876. Разказ на очевидец“ на Захарий Стоянов.
„- Бунт, бунт! Хайде излязвайте! Пет часа става, как се бият коприщени! – викахме ние и разделени двама по двама, навлязахме в махалата, Бенковски и Волов от една страна, а ние двама с Икономова от друга из пазарджикския път.
Напусто си деряхме гърлата да викаме „бунт“ и „на оръжие!“ Ни един мъж се не виждаше по улиците; само любопитни жени и деца се трупаха по стените, които ни изглеждаха с голямо внимание. Всичко живо беше успяло вече да се прибере на къщата си, всеки бягаше от гласа ни, като че да бяхме зли духове. Женски викове: „Иванчо, Марийке, ела си, рожбо, че лошаво стана“ – се слушаха навсякъде.
Дълго време ние тичахме из панагюрските улици и следвахме да викаме „бунт“ и „на оръжие“, но освен пресипналите гласове на Волова и на Бенковски, които така също повтаряха нашите думи малко по-настрана, нищо друго не се чуваше.“
Да, така е в първите часове на Априлското въстание в Панагюрище, а и само там ли …
Да припомним и каква е нагласата в с. Петрич след първите боеве с башибозука:
„На мръквание обаче петришкото население пак потъна в отчаяно настроение. Ясният глас на една жена, която цепеше селото да плаче, стана причина да се съберат петричени тук-там на улицата по няколко души, не като буйни бунтовници, но мирни съседи…
– Мъжо! Мил мъжо? Стопанино… Дали воловце си нямаше, или сюрия овце! За какво беше петимен на къщата си, та отиде да се биеш с турци и черкези? Пусто останало и българско царство… – и пр. нареждаше поменатата жена, на която бяха убили мъжа пред няколко часа.
– На аскерлика è туй сега не му е добро – говореха помежду си събравшите се селяни, които трябваше да бъдат трогнати от жалния глас на своята съселянка и от смъртта на довчерашния си другар. – Сега на тая жена защо й е свобода, какво тя ще да се ползува от българско царство?
– Чакай де! Ние какво сме видели още? Вчера едно, днес две. Оттук нататък всеки ден ще да слушаме подобни плачове – потвърди втори селянин.
– Ние никак не размислихме по-изтънко, преди да въстанем, но да видим где ще да му излезе краят – заключи трети селянин, след като си издъхна твърде чувствително.
Ние им разправихме, че имало уж кой да се грижи за всичко това, а те трябвало да слушат само какво им се заповядва; че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че ако сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лози и дърт пелин.“
Дори тактиката за палене на няколко български села в Средногорието от въстанниците, за да може населението да излезе в гората и да се бори за свободата си вместо да си гледа добитъка и къщите е отново породена от нежеланието да се рискува за свобода без имане на къщи, лозя, ниви, добитък …
„Не бях свършил аз още своята убедителна реч, когато един от присъствующмте селяни, човек на 60-годишна възраст, извика със сълзи на очите: „Да бъде!“ Това каза той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята собствена къща, гдето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително.“
Може би затова Славейков го е казал простичко, но запомнящо се : „Не народ, а мърша“…
Носталгията по спокойствието на блатото на Борисов накара мат`ряла да го изтласка отново до нов мандат, а защо не и до нова оставка …
Всичко се повтаря, макар и малко по-различно …
Но за ново Априлско въстание и нови висоти на демокрацията в България можете да забравите.
Просто мат`рялът е същия от времената на Захарий Стоянов та чак до днес – страхлив, егоистичен с нагласа за бягство от свободата и с робска психика … Харесва му да е прост, за да може Вождът Му да се разбира с него, защото и той е прост …
Свободен автор-Философът
През август 2014 г. д-р Борисов се изказа исторично …
„Моля да ме питате за неща, които Михаил Миков е казал преди 09:00 часа, тъй като в следобедните часове коментарите ми са излишни. Помните на Дунав мост 2, както и на АЕЦ „Белене” имаше четири първи копки. Когато аз отидох на Дунав мост 2 при Видин показах четири стърчащи колони – абсолютно провален проект. Тогава поканих румънския премиер, заедно с еврокомисарите от Румъния и България отидохме при Жозе Мануел Барозу и се молихме, както Никифор не се е молил при Ахелой (византийският император Никифор е убит от хан Крум в битката при Върбишкия проход през 811 г. т.е. повече от 100 години преди преди битката при Ахелой, бел. ред.), накрая Жозе Барозу удължи срока на проекта с една година”, обясни лидерът на ГЕРБ.
Съвсем наскоро доктор Борисов потвърди своята висока историческа култура :
В Брюксел премиерът Бойко Борисов, който е в белгийската столица за заседанието на върха на Съвета на Европа заяви :
„Тази тема е изключително важна. Неслучайно и Първата, и Втората световна война започват от Балканите. Така че сигурността, прознозируемостта и просперитетът на целите Балкани са важни за Европейския съюз“, подчерта Борисов.
Който разбрал, разбрал … За останалите остава да четат „Винету“…
Свободен автор – Философът
180 години от рождението на Левски -разкрития, факти
Левски – най-българин от българите, Апостол на свободата е осъден с участието на четирима българи в съдебната комисия, които са го пратили хладнокръвно и съзнателно на бесилото, но неговата съдба е била зависима и от сърби и руснаци …
Тези българи са : Хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович, член на държавния съвет към империята. По-късно след освобождението той се оказва и един от първите дарители, които дават пари, за да се издигне в София паметник на Левски.
В съдебната комисия са включени и първенците на София: Мито Панов Каймакчийски, член на ръководството на българската църковно-училищна община, Хаджи Мануил (Мано) Стоянов, член на софийския меджилис и Петър (Пешо) Тодоров – Желявеца, член на софийския меджилис.
Коварната и двулична роля на руския посланик в Цариград Граф Игнатиев вече не е тайна за обществото, въпреки, че години наред бе укривана от българския народ. Именно Игнатиев има основна роля в процеса, довел до обесването на Васил Левски.
По настояване на графа в състава на съда са включени българите: хаджи Иванчо Хадживеличков Пенчович – член на държавния съвет към империята, Мито Панов Каймакчийски – член на ръководството на българската църковно-училищна община, Хаджи Мануил(Мано) Стоянов – член на софийският меджлис и Петър (Пешо) Тодоров – Желявеца, член на Софийският меджлис. Този исторически факт бе за първи път публикуван от Георги Георгиев автор на блога istinata.bg, а след това приписан от редица други изследователи (виж ТУК изследването, б.р.). Целта с намесата на графа е ясна – обезглавяване на национално-освободително движение и подчиняването му на интересите на имперската дипломация на Русия.
Интересна е съдбата на х. Ив. х. Пенчович след освобождението. В българската историография битуват някои митове около него. Традиционно е смятан за туркофил. Заклеймяван е като такъв и то с основание заради службата си във висшата османска администрация. Това е една стара традиция още от времето на българските революционери. Укрива се и не се обяснява обаче неговото русофилиство. То е толкова дълбоко скрито като явление, че българската казионна историография не го е забелязала. Още от периода на престоя си в Цариград Ив. х. Пенчович е в тайни връзки с руския посланик граф Н. Игнатиев. Така виждаме един сложен образ на българин, високопоставен османски чиновник, който слугува на много господари. Такива политически хамелеони имат дълга кариера. Това важи особено за Ив. х. Пенчович, който се оказва човекът на всяка чужда власт и на всички времена.
След освобождението Ив. х. Пенчович отново е на гребена на вълната. Никой не му търси отговорност за деянията, в които е участвал в сътрудничеството с турската власт. Временната руска администрация го цени много. Това е руска политика, която е предварително обмислена и проведена в изпълнение по инструкции „отгоре“.
Ив. х. Пенчович е в групата на бившите туркофили, наградени с високи постове и привилегии от руската окупационна власт.В Пловдив той попада в личното служебно обкръжение на императорския комисар княз Ал. Дондуков-Корсаков, който го цени много и дори го назначава за свой съветник. В спомените си Д. Ганчев разкрива, че Ив. х. Пенчович е имал сериозен застъпник и покровител в лицето на зетя си д-р К. Бонев, познат в руските кръгове човек и затова не се страхувал от нищо.
С руските протекции той остава в управлението и след края на Временното руско управление като член на Учредителното събрание, Държавния съвет и различни комисии. Ив. х. Пенчович е депутат в Учредителното събрание и подписва дори Търновската конституция на 16.04.1879 г Недостатъчната държавно-административна компетентност на първите български министри е основание на руската власт да им назначи съветници, с които ще контролира и „надзирава“ тяхната дейност в русло, удобно за политиката на императора. Този вътрешен контрол върху дейността на министрите от българското правителство накърнява и без това ограничения суверенитет на княжество България, чийто път към независимостта е много дълъг. Важно е да се отбележи, че това не са случайни назначения, а действия в изпълнение на препоръките на княз Ал. Дондуков – Корсаков, който полага системни усилия, за да удължи временното руско управление. Затова изготвя и една записка, която е прилагана при предаването на властта в български ръце.В нея той посочва, че е немислимо на първо време функционирането на българската администрация без съдействието и направлението на руските „специалисти“. Руските „освободители“ няма да забравят и „туркофила“ Ив. х. Пенчович.На 8.05.1879 г. княз Ал. Дондуков – Корсаков издава своя приказ № 33, с който го назначава за върховен съдия.
По този повод Ив. х. Пенчович се мести окончателно в новата столица София. С тази заповед започва и съдебната кариера на русенеца в свободна България. Това е парадокс. Ив. х. Пенчович, който предано служи на обявения от Русия за „русофоб“ Мидхат паша, както и в Държавния съвет на османския султан, лицето, което праща на бесилото Левски, постъпва на служба в съдебната система на Княжество България по волята на руския императорски комисар!Със Закона за устройство на съдилищата от 1880 г. той тава член на Върховния касационен съд. Човекът, пратил на смърт Васил Левски става върховен съдия в свободна България!
Този факт доказва, че Русия умее да се отблагодарява по достойнство с високи държавни постове на лицата, които предано са й служили. А съдействието на Ив. х. Пенчович за убийството на Левски е голяма услуга, заради която си заслужава човек да бъде възнаграден. Така считат в Петербург. Така действа и руският императорски комисар преди да напусне България и да предаде управлението на своите „благонадеждни“ русофилски кадри. С височайшите руски протекции Ив. х. Пенчович си гарантира дълга кариера в свободна България. Слугата си намера нови господари, на които ще бъде верен до гроб. Така никой няма да му търси отговорност за неговото участие като турски комисар във фарса, наречен „Софийски процес“ от 1872-1873 г.
По време на режима на пълномощията (1881-1883) е в състава на Държавния съвет по делегиране като върховен съдия. Той е незаменим негов член. Председателите на Държавния съвет се сменят, но Ив. х. Пенчович продължава да присъства във всички техни състави. В своя дневник проф. К. Иречек го нарича дипломатично „екстра – екземпляр“.Членството на Ив. х. Пенчович в Държавния съвет по време на „режима на пълномощията“още веднъж потвърждава тайните му връзки с руските официални лица и с руската политика. Той е държавен съветник по време на „режима на пълномощията“, който дава извънредно много власт на руските генерали, натрапили на Княжество България т. нар. окупационен дълг през 1883 г
Ив. х. Пенчович умира на 25.03.1894 г. в София на 72-годишна възраст.На погребението му, състояло се два дни по-късно присъстват много хора. Това са скърбящите му близки роднинии семействата на почти всички негови съмишленици и видни русофили – Балабанови, Гешови, Цанкови, Стоилови и Бурмови. Слово за живота на починалия произнася консерваторът русофил М. Балабанов. Присъствието на толкова много убедени и явни русофили на погребението на „туркофила“ Ив. х. Пенчович е още един необясним факт за историографията.
Да бъдем предавани от свои е част от българската народопсихология. Сигурно затова минути преди да увисне на въжето със страшна сила Апостолът е плакал.
Темата за предателството срещу Васил Левски е една от любимите в българската история, по която има обаче много лъжи, спекулации и манипулации. В никоя друга държава предателствата не се разискват и дори „отглеждат“ както в България. Нещо повече, у нас те се пропагандират и митологизират. Служат за провеждане на политика с антибългарска насоченост и за насаждане на комплекс на малоценност на българите, пояснява Янко Гочев в интервю пред faktor.bg.
Предателството винаги е персонифицирано. Само в България обаче се налага колективна вина на цял народ. Само българите според някои „умни“ глави стават „нация от предатели“. Казионните историци и изследователи изписват тонове с книги, за да се опитат да ни убедят, че Левски е предаден от българите, че малко заптиета (?!) го пазили, но „овчият“ народ не го е освободил.
Упреците на отделни хора към тогавашните революционери, че не са освободили Левски с аргумент слаба охрана, са абсолютно несъстоятелни. Въпреки тези неблагоприятни условия има опити за освобождение на Левски, отразени в много документи и спомени на съвременници.
Първите от тях са дело на членовете на Търновския революционен комитет. И тук не става дума само за прословутия неуспешен опит за запалване на конака, който обикновено се цитира и интерпретира като израз на безсилие или бездействие на българите. От спомените на Хр. Иванов-Големия е видно, че е правен опит за създаване на ударна бойна група (чета) от двадесетина души, членове на революционния комитет, която „да нападне конвоя и да избави Левски“. Идеята е добра, но закъсняла, а реализацията й се оказва невъзможна.Комитетските дейци не успяват да съберат достатъчно хора. Хр. Иванов-Големия с огорчение отбелязва, че са останали трима кандидати, желаещи да участват в тази рискована акция: той, Хр. Караминков-Бунито и Иванчо Захарлията, които не са се изплашили! Тези провалени опити мотивират турците да подсилят охраната на Левски и да създадат фактически въоръжен ескорт, който го пази по пътя към София.
Друг опит за спасяване е дело на един голям патриот, много предан на революцията и верен сподвижник на Левски – Петър Атанасов Арабаджията, родом от село Каратопрак (дн. Черноземен), Пловдивско. Веднага щом на 2.01.1873 г. Петър Арабаджията научава за задържането на Левски той организира малка чета с намерението да го освободи. Тя се отправя за Арабаконашкия проход, през който се очаква да мине конвоят с Левски на път за София, но закъснява само с няколко часа.
Следащият опит за освобождение на Левски е дело на южнобългарските комитети (Чирпан, Стара Загора) по внушение на Ат. Узунов, К. Ганчев и други революционери
Той е достатъчно известен (сведения има в спомените на Ст. Заимов, Ив. Андонов, поп Минчо Кънчев) и на него няма да се спирам. Само ще посоча основната идея: извършване от специално създадените чети на саботажи по пътищата, по които се е смятало, че ще прекарват заловения Левски. Разчита се на съдействие на служителите в Баронхиршовата железница, сред които Левски и комитетите са имало много съмишленици и дори свои членове.
Петият опит за спасяване на Левски е свързан с доста радикалната идея на Сребрьо Стойновски и Илия Миланов за подмяната му с двойник, каквито Апостолът е имал по свидетелства на съвременници.
Има непотвърдени сведения за действия на българския екзарх Антим в подкрепа на арестуваните български революционери, париран обаче от Патриаршията. Тази версия се опира на сведения, отразени дори в дипломатическите доклади на представителите на някои велики сили като австро-унгарският консул в Русе О.Монтлонг.
Следващите опити са най-неизвестни. В основата на шестия опит за спасяване на Левски е заложена идеята за освобождението му чрез намесата на руската дипломация и зависими от нея лица. В него е замесен лекарят на Първата българска легия д-р Рашко Петров, който се опитва отново както през 1863 г. да спаси Левски. През 1873 г. д-р Р. Петров прави опит да спаси Левски, като прибягва до услугите на Н. Геров. Д-р Р. Петров настоява пред руския вицеконсул в Пловдив Н. Геров, който е и руски поданик да окаже дипломатически натиск върху Портата за освобождаването на Левски.
Руският посланик в Цариград граф Н. Игнатиев категорично забранява на своя подчинен Н. Геров да използва служебното си положение за тази цел, макар вече да има прецедент и задържаният по същото дело Христо Стоянов, като руски поданик е освободен!
Този момент е много важен. Той доказва, че руските дипломати са в течение на разследването срещу българите и че са се намесили в полза на свой поданик, който е незабавно освободен.
Най-сериозният опит да се спаси животът на Левски е търсен чрез намесата на международната дипломация. Този опит е свързан с мисията на тайния пратеник на Търновския революционен комитет в Сърбия през януари 1873 г.
На 16.01.1873 г. Търновският комитетът изпраща в Белград свой пратеник с идентични писма до П. Хитов и Л. Каравелов. Пратеникът на търновци носи със себе си и жалба до представителите на великите сили в Белград, до които документът е трябвало да стигне чрез Л. Каравелов, ползващ се, поне според търновци, с авторитет сред тях. Надеждата на авторите на тази жалба е, че дипломатите могат да окажат ефективен натиск над Портата за спасяване живота на Левски. Особено много се разчита на Л. Каравелов, който е трябвало с авторитета си да поиска от консулите в Белград да вземат отношение. Той обаче отхвърля инициативата на търновци. Без обяснения отказва да подаде жалбата. Пратеникът преписва начисто носените писма, изготвя техни копия и ги предава на сръбските управници, в това число министъра на външните работи и доскорошен регент Й. Ристич.
Той съветва българския пратеник да не чака нищо от консулите. В отговора си от февруари 1873 г. до Търновския комитет П. Хитов потвърждава получаването на писмото, което е изпратено по пратеника, наречен от него „черната шапка“. Войводата пенсионер на сръбска правителствена издръжка облива търновци с леден душ: „От тука, братя, нищо не очаквайте…“
Сърбия няма интерес да разваля отношенията си с Турция и за пореден път отказва не само да подкрепи българите с военна сила в едно тяхно въстание, но и въобще да съдейства по дипломатически път за спасяване на задържаните и разпитвани в София български революционни дейци.
Това е краят на опита по дипломатически път да се спаси Апостола на свободата. При проследяване на хода на разигралите се събития личи негативната оценка и бездействието на Л. Каравелов към проявената от търновските комитетски дейци инициатива – факт, който казионната историография, величаеща председателя на БРЦК укрива.
Левски е изразител на тази тенденция в българското революционно движение, която залага на самостоятелната българска революция в противовес на другата тенденция за революция, зависима и вписваща се в действия на външни сили най-вече Сърбия и Русия.
В писмо на Левски до войводата Филип Тотю от 18.04.1871 г. той пише: „Българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да донесат полза на руския цар. И така щяха да изгубят най-добрите си юнаци, в ръцете на които стои българската свобода. Пък тогава нека тегли България още цял век! С факти искам да докажа, че с руски агенти съм имал работа, без да знам, в 1869 г. Единият бе препоръчан от одеските българи за добър помощник, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанъци и хайде – откъдето дошъл. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме …“
Не само българите са предали и осъдили Левски …
Руският Азиатски департамент и военното разузнаване се опитват да вербуват Левски, за да служи на имперските им цели. Левски категорично отказва, за разлика от бившия му войвода П. Хитов. Левски държи на категоричното си мнение, че „който ни освободи, той и ще ни зароби“. Това ще му коства най-скъпото – живота.
Нужно е днес, 180 години след рождението на Левски да знаем и помним истините останали скрити от пропагандата в историята, която трябва да ни дава поуки за настоящето и бъдещето ни като нация …
Авантаж
