Малко предистория

През март 1879 г. в Париж, княз Лобанов-Ростовски отива в Париж да прецени Алеко Богориди (Алеко Паша) дали има качества да бъде посочен за руският кандидат за поста генерал-губернатор на Източна Румелия. Съпругата на Алеко Паша, както бил известен той в Османската империя слуша внимателно хвалебствията на руския княз, който изтъква, че императорът на Русия цени високо извънредните му качества и е спрял своя избор върху него. Изведнъж тя казва на руския дипломат: „Ако Негово величество има такова добро мнение за способностите на моя мъж, защо не го препоръчва за княз на България?”

Княз Лобанов дава интересно обяснение, като изтъква, че постът на генерал-губернатор е по-важен, тъй като Македония ще бъде присъединена при първия удобен случай към областта (Източна Румелия), която по този начин ще стане ядката на бъдеща целокупна България.

Интересна теза, която 6 години по-късно е в основата на все още неясния план на Захари Стоянов за Съединението, което да се случи след едно въстание в Македония. По това време в главата на Захари Стоянов са „омесени хайдушкия национализъм, съзаклятническата романтика, якобинството на френските революционери, утопиите на руската нихилистическа мисъл, Ботевата омраза към калугерите и чорбаджиите…” (Симеон Радев- „Строители на съвременна България”).

По времето, когато се провежда разговора на руския дипломат с Алеко Стефанов Богориди (Алеко паша), кандидатурата за княз на България все още не е избистрена, но най-голям шанс е имал принц Александър Йозеф фон Батенберг, който е племенник на жената на цар Александър ІІ. Плюс това служи в руската армия и участва във Руско-турската война през 1877-1878 г. в отряда на ген. Гурко. Шанса на Батенберг е най-голям сред тримата кандидати представени пред Великото народно събрание на 17 април 1879 г.

Алеко Богориди е син на влиятелния Стефанаки бей (княз Стефан Богориди, който е единственият християнин, който има честта да приеме султана на Турция в дома си). Алеко паша е и правнук на Софроний Врачански, но не знае български?! Богориди заема високи постове в  Османската империя-член на Държавния съвет, министър на обществените сгради, пощите и телеграфите, дипломатически агент в Молдова, член на дипломатическата мисия в Лондон, посланик във Виена. Дори  август 1886 г. след абдикацията на княз Александър І, той е отново кандидат за българският престол, но всичко това ще се случи след Съединението на България.

След като руските войски се изтеглят от Източна Румелия, Алеко паша влиза решително в ролята си на господар на областта, което го довежда до противоречия с руския консул в Пловдив, княз Церетелев.

Противоречията на Алеко Богориди с руснаците се изострят и от липсата на съвпадение на целите на трите фамилии Гешови с неговите.  Големият клан на Гешови господства над Пловдив и според думите на Симеон Радев „Гешовците бяха превърнали наистина държавата в семеен монопол”.

Като начин на съпротива и недоволство срещу техния монопол в Пловдив се появява и т. нар. „казионна партия” на Тодор Кесяков, Иван Салабашев, Яким Груев. Алеко паша им симпатизира поради русофобските им възгледи. Срещу социалното положение и богатствата на Гешови, „казионната партия” противопоставя  неорганизираното политическо недоволство и стремежа за национална независимост от Русия.

Идването на Каравелов в Пловдив и неговата дейност водят до активизиране на румелийските партии и през 1883 г. „казионните” печелят изборите и взимат определените по „Органическия устав” директорски места, а Каравелов става кмет на Пловдив. Дотук стигат инициативите на т. нар. „казионни”, до взимането на властта. В отговор на това променено статукво Иван Ст. Гешов-братовчед на Иван Евстратиев Гешов, се насочва към една популярна платформа: Съединението. Ето как политическите борби в Източна Румелия водят към едно добро дело, което обаче е политически похват, а не напълно осъзнат национален идеал.

Първият опит за Съединение между Източна Румелия и Княжество България е проведен много скоро след Берлинския конгрес от 1878 г. Още през 1880 г. дейци от двете области, сред тях и Стефан Стамболов, съставят Централен комитет в Сливен за тази цел. Международната обстановка изглеждала благоприятна – очаквала се война на Балканите между Османската империя, от една страна, и Гърция и Черна гора, от друга. Още повече че министър-председател в Лондон станал Уилям Гладстон и не се очаквало противопоставяне от страна на Великобритания. В английската столица дори бил изпратен български емисар, който да преговаря с известния политик. Но война на полуострова не избухнала, Гладстон не подкрепил идеята, а срещу нея се обявила и Русия и опитът за съединение пропаднал – за близо 5 години пише гл.асистент Владимир Станев.

Макар и идеята за Съединението да се датира още със самото учредяване на автономната Източна Румелия според Берлинския договор, тя е позабравена до този момент, когато е използвана като политически лозунг и средство за политическата борба. Още през 1882 г. княз Александър чрез министъра на външните работи на княжеството д-р Вълкович сондира мнение за едно съединение. Иван Ст. Гешов присъства на прием на княз Александър І през януари 1882 г. по случай довършване на двореца. На този прием външният министър на Княжество България д-р Вълкович, заявява, че съединението трябва да стане скоро и че русите не са против.

Пристигането на новия руски консул в Пловдив Сорокин, който донася инструкции да подготвя населението на Източна Румелия за едно съединение с България, което е трябвало да предшества детронирането на княз Александър според руския план от 1883 г. Това идване обръща надмощието на политическите сили в полза на Гешови и „казионните” са принудени чрез митинг в Пловдив на 1 април 1884 г. да заявят, колко високо били ценени заслугите на пашата (генерал-губернатора). Иван Ст. Гешов обръща митинга в контрамитинг, издигащ призиви „Да живее руският цар” и в голяма съединистка демонстрация.

Тези събития са предшествани от голям съединистки митинг в София с 5 000 присъстващи, които на 21 март са приети на аудиенция при княз Александър с резолюция за съединение на княжеството с Източна Румелия. Княз Александър заявява: „Като българин не мога, освен да съчувствам на патриотическите заявления на българския народ, изказани в поднесената ми резолюция, но като княз на България, поставен тук вследствие на Берлинския договор, ви заявявам, че сега още не е дошъл моментът да стане желаното от всички съединение.”

Фамилията Гешови има опит със западната политика, самият Иван Евстратиев Гешов е бил почетен вицеконсул на САЩ  в Пловдив през 1877г. и той съветва братовчед си Иван Ст. Гешов, както това прави и английският консул в Пловдив, Джонс да лобират съединистката идея пред европейските кабинети. Преди заминаването си за Европа Гешов се среща с министър-председателя Драган Цанков, който одобрява идеята и им отпуска пари за път. Скромната делегация посещава Лондон без особен успех. Старият лорд Дерби им казва: „Търпение! Съединението ще стане един ден, но сега е рано да се мисли за него” (Симеон Радев – „Строители на съвременна България”-бел. ред.).

В Париж френският министър – председател им съобщава, че по никой начин няма да ги приеме.

Във Виена руският посланик княз Лобанов ги съветва да не ходят в Петербург с думите: „ Но сега не е моментът за едно нарушение на Берлинския договор. Имайте това предвид и бъдете благоразумни.”

 В Русе княз Александър приема делегацията и не се изненадва от неуспеха на пътуването им. На самия него е добре известна идеята на Русия да се извърши Съединението като една прелюдия на нейните широки планове на Балканите, но временно се е отказала от тази идея предвид усложненията, които ще предизвика една революция в Пловдив.

Мандатът на Алеко паша изтича, а само Русия има голям интерес към румелийските дела и тя се възползва от пасивността на другите европейски сили и от фактическото право тя да одобри новия генерал-губернатор.

На поста генерал-губернатор е назначен главният секретар на Алеко Богориди, Гаврил Кръстевич, участвал в борбите за църковна независимост и издал с помощта на Стефан Караджа –„История на българите”. Той е доверено лице на руското посолство в Цариград.

 По същото време идват на власт и т. нар. „съединисти”, като Иван Ст. Гешов е избран за председател на Постоянния комитет. Взимайки властта, носени от вълната на Съединението, те се обръщат срещу тази идея с мотива, че времето не е подходящо. Отново по политически причини обвързани с лични интереси идеята за Съединението е  позабравена.

Захари Стоянов подема идеята за Съединението без ясни намерения, като алтернатива срещу „лъжесъединистите”, които са изменили на народния идеал. Схемата за извършване на Съединението, според Захари Стоянов и другарите му е обвързано с едно въстание в Македония, на което правителството на Източна Румелия няма да пречи и чак после да извърши акта на съединението.

През пролетта на 1885 г. капитан Коста Паница създава таен комитет в Русе и подготвя въстание в Македония, чрез изпращане на въоръжени чети от България. В този комитет влиза и Филип Тотьо и Никола Живков. Интересен е механизма на финансиране на четите. Коста Паница изпраща хора да убият един румънски чокой, който държи в метална каса в Букурещ много акции и брилянти. С помощта на румънския касоразбивач Жоржеско касата била отворена и акциите и брилянтите ограбени. Заради преследване от румънската полиция, Филип Тотьо използва пренасянето на ковчега с костите на Раковски в Русе, за да пренесе нелегално акциите и брилянтите. По-късно с тези акции (купони за по 250-300 лева), Димитър Ризов,който ги обменя осигурява пари за четите за Македония.

Калмиковата чета трябвало да даде сигнал за въстание в Македония, но тя била бързо разбита. Липсата на оръжие за четите като проблем достига до Захари Стоянов, който решава да ограби военния склад в Чирпан.

Акцията е успешна, но румелийското правителство изпраща преследвачи след конвоя, който е настигнат по пътя към Балкана, край Стара Загора.

Правителството завежда дело, а случката става известна в Цариград.

Тази случка довежда Захари Стоянов до извода цитиран от Симеон Радев в книгата му „Строители на съвременна България”, а именно: „Ний вече трябва да работим за съединението на княжеството с Южна България. Румелийското правителство пречи на освобождението на Македония. За това трябва да гледаме да го свалим и направим Съединението, че тогава вече ще дойде редът за Македония.”

 Присъединяването на Паница и Димитър Ризов към движението му дава нов тласък, както и включването на д-р Странски, бивш директор в Румелия от партията на „казионните”.

Създаденият през февруари 1885 г. БТЦРК в Пловдив разчита на майор Райчо Николов(дядо Райчо) и на майор Данаил Николаев, който е командир на втората пловдивска дружина. И двамата са с руско военно образование и участници в Руско-турската война 1877-1878 г.

Негов баджанак е Коста Паница. Макар и готвещо се, Съединението няма определена дата за извършване и план. Захари Стоянов има виждания за една въстаническа чета, която да развее знамето в Панагюрище и оттам да хване гората, както е било по турско. Нещата се ускоряват на една сбирка на 17 юли на Бузлуджа посветена на смъртта на Хаджи Димитър. Ентусиазмът е висок и време за бавене няма. За нужди на организацията се изпращат пратеници да поискат от бургазлията Иван Хаджи Петров 100 златни лири. Бургазлията обаче дава 15 лири, а други бургазлии дават почти 35 лири за нуждите на Съединението.

Планът за Съединението е разкрит на майор Данаил Николаев едва в края на август 1885 г. и той се заема пряко с организацията. На 29-ти август 1885 г. Димитър Ризов и  кап. Муткуров отиват в лагера на княз Александър, който е на военни маневри и искат категоричен отговор относно Съединението. Той не е бил готов да се произнесе по един толкова съдбовен въпрос. Преди време князът обещава на Русия, че няма да поддържа Съединението. Димитър Ризов го мотивира, че само Съединението може да спаси престола му от чуждите посегателства.

Петко Каравелов в разговор с д-р Иван Странски с най-рязък тон отхвърля Съединението като глупост. Въпреки всичко Димитър Ризов в Евксиновград скланя княз Александър да се извърши Съединението, даже получава динамит за взривяването на моста на р. Арда.

 Първоначалните намерения са да се извърши Съединението на 15 септември, но Панагюрище въстава на 2 септември без оглед на планираното от комитета. Властта арестува размирниците, но тълпа от няколко хиляди човека принуждава околийския началник да ги освободи.

Комитетът се събира в Пловдив на заседание на Сахаттепе, където е и Панайот Хитов, който помага да се изработи някакъв план за въстание.

По това време майор Николаев очаква започването на военни маневри и отваря секретен запечатан плик, от който разбира, че военните маневри започват на 7 септември. Той съобразява, че въстанието трябва да започне на 6-ти септември най-късно. Военната организация се раздвижва, а на 4-ти септември се раздвижва Голямо Конаре и дава сигнал за общо въстание под ръководството на Чардафон Велики-бивш сержант-майор от войската.

 Пловдивският префект П. Димитров заминава за Голямо Конаре, за да разбере какво става. На 5- ти септември сутринта Чардафон, облечен в униформа от четата на Хаджи Димитър, начело на 17 души арестува префекта и пред него обявява Съединението.

До този момент Иван Ст. Гешов не одобрява станалото в Чирпан и Голямо Конаре, а временно заместващия консула на Русия, Игелстром заминава в Конаре да убеждава населението, че ставащото е безполезно и че Русия е против.

На 5-ти септември, се установява с помощта на кавалерийски поручик Никушев, че паролата за през нощта за минаване през караулите е „Дупница”. Вечерта заседават извънредно директорите на румелийското правителство под ръководството на Гаврил Кръстевич. Един бивш полицейски чиновник П. Иванов настоява да се изпрати съобщение по телеграфа до Портата, в което да са съобщи за вълненията и невъзможността румелийското правителство да се справи  и запази реда.

Съобщението били изпратено по един ординарец до телеграфа край конака, но губернатора Кръстевич сам го връща и предотвратява изпращането му в Цариград, като заявява: „Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане.”

През нощта на 5-ти срещу 6-ти септември се случват интересни неща.

Близо до Бунарджика в Пловдив в Дюкмеджиевата къща, поручик Стефов намира един изплашен революционер и бивш хъш, Захари Стоянов.

Едва по-късно, когато войската предвождана от майор Николаев и дружината на Чардафон са вече влезли в Пловдив и са пред конака, където е губернаторът Кръстевич, Захари Стоянов е доведен от поручик Стефов и двамата влизат при Гаврил Кръстевич и му съобщават, че народът е обявил Съединението под скиптъра на княз Александър и че милицията е прегърнала това патриотическо дело.

Симеон Радев в „Строители  на  съвременна България” описва  будещото  възхищение отношение на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич към това, което се случва и към пренебрежителното отношение на Захари Стоянов към него, който го потупва по рамото и му казва:

„ – Така, така е, бай Кръстевич!

–    И аз съм българин – забележи Кръстевич. – Ако съм изгубил всичко, то поне народът спечели.”

 Във файтона Кръстевич е придружен от Делка Шилева от Голямо Конаре с извадена сабя.

В градския съвет е избрано привременно правителство начело с д-р Странски и с участието на майор Д. Николаев, майор Райчо Николов, Захари Стоянов. Из улиците ехтят викове: „Да живее княз Александър! Да живее Съединена България!”

Любопитен факт е направената импровизирана трапеза от руските офицери за техните български колеги в руското консулство. Отварят се бутилки шампанско, обстановката е сърдечна. А подполковник Чичагов дава информация на българските офицери, къде да се съсредоточат войските срещу ответен удар от Турция.

По същото време в княжеството министрите от правителството на  Петко Каравелов са изненадани. Самият Каравелов е много изненадан.

Пристигайки в Търново, Каравелов вижда една многохилядна тълпа, която го среща с викове: „Да живее Съединението! Да живее Каравелов!”

Доскоро говорел против него сега Каравелов държи една импровизирана реч, която в края си призовала: „Тая година в Тракия, догодина в Македония!” (Напълно характерно за българските политици, нали?!).

Княз Александър Батенберг не се колебае и изпраща телеграма до привременното правителство в Пловдив, че ще признае от Търново с официален акт Съединението. Телеграмата завършва с думите:  „Бог да е с нас!”

В разговор с Каравелов, княз Александър заявява: „Моето мнение е, че не мога да не приема Съединението. Предлагам немедлена заповед да се мобилизира войската, да тръгна с вас заедно за Пловдив и да се вземе в ръце управлението на страната.”

Използвайки хитрост, княз Александър  изпраща циркулярна телеграма до Силите, за да им съобщи, че признава сюзеренните права на султана и че Съединението не съдържа никаква враждебна цел спрямо Турция.

От друга страна, той взема решение да се мобилизира войската в княжеството и да се свика Народното събрание на извънредна сесия на 10-ти септември 1885 г. Три дни след Съединението княз Александър І Батенберг стъпва в Източна Румелия, придружен само от двама адютанти и един стражар и един слуга. Един европейски журналист от „Indipendance Belge” пише, че  народният възторг надминавал всяко въобръжение.

Така без кръв и хитро заобикаляне на проблемите се извършва великото за нашия народ дело Съединението на две основни части от българските земи с обща площ от 96 345 квадратни километра и население от 3 150 000 души.  Ето едно чисто и напълно българско дело, доведено до трайно успешен край, въпреки политическите машинации и интриги.

Как Русия реагира на Съединението?

„Може да се каже, че от всички велики сили най-много изненадана от Съединението бе Русия, която се считаше за най-добре осведомявана върху българските работи. Когато се получи в Москва известието за революцията, руският консул в Пловдив Сорокин обядваше у Каткова, който му показа депешата на Северната агенция. „Това е невъзможно!“ – се провикна Сорокин. – Вий недейте вярва това!“ Гирс, който бе получил уверенията на княз Александра във Франценсбад, не искаше тоже да вярва новината; също и Александър ІІІ, който при свиждането на тримата императори в Кремзир през лятото бе казал на Франц Йосифа и на Вилхелма І, че няма никаква причина да се безпокоят за statuquo-то в Румелия. Честолюбието на цяла официална Русия биде дълбоко засегнато от тоя сюрприз и тя не закъсня да го нарече вероломство. Тъй още в самото начало истинските руски интереси бидоха премрежени от един гневен сантиментализъм, който караше Гирса да дири отмъщение там, гдето той можеше да иска гаранции.

Руското общество, следвайки своите славянски инстинкт, в първите дни посрещна Съединението с голям възторг. Аксаков почваше уводната статия в Русь с един триумфален вик: „Треснул Берлинский трактат! Ломится!…“ „Целият славянски свят се радва и заедно с него – приятелите на човечеството“ – пише Новое время. Органът на московските либерали и на професорите – Русские ведомостиf – поздрави също с най-жива симпатия тази стъпка на българите към тяхното национална обединение. В цялата руска преса само Катков се обяви още на първия ден срещу Съединението – пише Симеон Радев в „Строители на съвременна България”.

„Свободолюбивите руски вестници не можеха да не симпатизират на Съединението по много причини: то бе насочено срещу бездарната дипломация на царизма и се осланяше на принципа на националността и на народната воля, две идеи, драги на доктринерния либерализъм на „западниците“. Защитата на тия вестници бе обаче боязлива, косвена: цензурата бдеше над тях.“

Руският император Александър ІІІ, сконфузено заявява пред българската дипломатическа делегация на 21 септември 1885 г. във Фреденсбург:

„Не можете да се съмнявате в моите чувства към българския народ.Те са неизменни, но Аз не одобрявам действията, които вие сторихте без да ни предупредите и които Ме поставят в много трудно положение, а може би и безизходно положение. За разделяне сега не може и дума да става, но как и в каква форма ще има съединение, този въпрос трябва да се реши. Вашата необмислена постъпка изправи на крака всичките племена на Балканския полуостров и особено Сърбия (но въпреки неговата мощ не пропуска да заплаши със Сърбия-б.ред.).

Вие знаехте, че вашето желание за съединение е Наше желание, но ние искахме да го уредим тихо и мирно, още повече, че сега румелийците не трябваше да бързат, те нямаха от какво да се боят, цялата админстрация беше в ръцете на Българите.”

Въпреки това многозначителни са думите на Захари Стоянов : „Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка!“

И ако се питаме днес цели 133 години по-късно, дали това е най-българският ден в новата ни история ще заявя твърдо, че това е той – най-българският ден, на който няма нужда да каним чужди държавници, защото никой не ни е помогнал, а народ и правителство са постигнали единство в името на интересите на България …